Деннис Лихэйн - Те живеят в нощта

Като малък Джо боготвореше брат си. После го намрази. Сега рядко се сещаше за него, но когато се сетеше, все пак трябваше да признае, че му липсва неговият смях.

В другия край на вагона Ема Гулд каза:

- Извинете, може ли? - и си проправи път към вратата.

Джо погледна през прозореца и видя, че наближават цент­ралния площад на квартал Чарлстаун.

Чарлстаун. Нищо чудно, че дори не бе мигнала, когато насо­чиха оръжия към нея. В Чарлстаун сядаха на масата за вечеря с пистолети 38-ми калибър и си разбъркваха кафето с дулата им.

ПРОСЛЕДИ Я до двуетажна къща в края на Юниън Стрийт. Тя сви надясно по пътеката покрай сградата и докато Джо излезе на улицата зад къщата, Ема бе изчезнала. Той се огледа в двете посоки, но видя само еднотипни двуетажни паянтови построй­ки с прогнили черчевета и кръпки от катран по дъсчените по­криви. Можеше да е влязла във всяка една от тях, но бе свила по последната пътека по редицата. Джо предположи, че живее в синьо-сивата къща, срещу която се озова, с метална врата, водеща към мазето.

Зад къщата имаше дървена порта. Беше заключена, затова Джо се покатери по нея и видя отзад друга уличка, още по-тясна от онази, на която се намираше. Като се изключат няколкото кофи за боклук, пътеката беше пуста. Той се смъкна от вратата и бръкна в джоба си за някоя от фибите, без които рядко изли­заше от вкъщи.

След половин минута вече стоеше от другата страна на пор­тата и чакаше.

Не отне много време. По това време на деня - след като всички свършеха работа - не отнемаше много. Два чифта стъпки се приближиха по уличката, а двамата мъже обсъждаха послед­ния самолет, който се бе опитал да прелети Атлантическия оке­ан - нямало следа нито от пилота англичанин, нито от останки­те на машината. В един миг си летял, в следващия бил изчез­нал. Единият от мъжете потропа на дървената врата и след ня­колко секунди каза:

- Ковач.

Едното крило на вратата към мазето се отвори със скърцане и след няколко секунди се захлопна и я заключиха отвътре.

Джо си засече пет минути, излезе от втората уличка и потро­па на портата.

Приглушен глас попита:

- Какво?

- Ковач.

Някой дръпна резето с изщракване и Джо вдигна дървения капак. Озова се на тясно стълбище, затвори капака и слезе. В подножието на стълбите стигна до втора врата. Тъкмо когато протегна ръка към нея, тя се отвори. Стар оплешивяващ мъж с голям зачервен нос и скули, обсипани със спукани капиляри, му махна намръщено да влезе.

Помещението представляваше недовършено мазе с дървен бар по средата на пръстения под. Масите бяха дървени бурета, а столовете бяха сковани от най-евтината борова дървесина.

Джо седна в края на бара най-близо до вратата, където жена, чиито тлъстини висяха от ръцете й като кореми на бременни, му сервира халба топла бира, която имаше лек вкус на сапун и дървени стърготини, но не и на бира или въобще на някакъв алкохол. Потърси с поглед Ема Гулд в сумрака, но видя само докери, двама моряци и няколко труженички. До тухлената сте­на под стълбите бе подпряно пиано с няколко счупени клави­ша. В подобни дупки не се предлагаха кой знае какви развлече­ния, освен някое и друго кръчмарско сбиване между моряци и докери, осъзнали, че не им достигат една-две проститутки, за да има за всички.

Тя влезе през вратата зад бара и завърза в движение забрад­ка на тила си. Бе сменила блузата и полата с мръснобял моряш­ки пуловер и кафяви панталони от туид. Мина по цялата дължина на бара, изпразни пепелниците и почисти локвичките разляна бира, а жената, която бе обслужила Джо, свали престилката си и си тръгна.

Когато Ема стигна до Джо, очите й се стрелнаха към наполо­вина празната му халба.

- Искате ли още една?

- Да.

Тя погледна към лицето му и видяното май не й хареса.

- Кой ви каза за това място?

- Дини Купър.

- Не го познавам - отвърна тя.

„Значи ставаме двама“, помисли си Джо и се зачуди как, по дяволите, му хрумна толкова идиотско име. Дини? Не успя ли да измисли нещо по-нелепо?

- Той е от Евърет.

Ема забърса бара пред него, без да понечи да му донесе нова халба.

- Нима?

- Да. Миналата седмица работеше по река Мистик от стра­ната на Челси. Чистеше коритото. Знаете ли го?

Тя поклати глава.

- Все тая, Дини посочи към отсрещния бряг и ми каза за тази кръчма. Рече, че предлагате хубава бира.

- Сега вече лъжете.

- Защо? Не е възможно някой да е похвалил бирата ви ли?

Тя се взря в него, както бе направила в стаята за покер – все едно виждаше вътрешностите му, розовата плът на белия му дроб, мислите, които пробягваха през гънките на мозъка му.