Деннис Лихэйн - Те живеят в нощта

Естебан и сестра му отново се спогледаха.

- Има нещо, което можете да ни набавите - каза тя.

- Добре.

- Но то е строго охранявано и няма да го получите без бой.

- Добре, добре - рече Джо. - Ще го имате.

- Но дори не знаете за какво става въпрос.

- Ако го осигурим, ще прекъснете ли всякакви връзки с Албърт Уайт и хората му?

- Да.

- Дори това да доведе до кървави саморазправи?

- Със сигурност ще се лее кръв - каза Естебан.

- Така е - съгласи се Джо.

Естебан се намръщи за миг при тази мисъл и стаята се изпълни с тъга. В следващия миг той си пое дълбоко въздух и всмука всичката тъга в себе си.

- Ако направите онова, което поискам, Албърт Уайт повече никога няма да види и капка от меласата на Суарес, нито от нашия ром. Нито капчица.

- Ще му продавате ли захар на едро?

-Не.

- Значи се разбрахме - заяви Джо. - Какво искате?

- Оръжия.

- Добре. Какъв модел?

Естебан се пресегна зад себе си и взе лист хартия от бюрото. Нагласи очилата си и го прегледа.

- Автомати „Браунинг“, автоматични пистолети и картечни­ци 50-ти калибър със стойки.

Джо и Дион се спогледаха и се подсмихнаха.

- Нещо друго?

- Да - отвърна Естебан. - Гранати и мини.

- Какви мини?

- Каквито има на кораба - отвърна Естебан.

- Какъв кораб?

- Военният транспортен кораб на Седми кей - отговори Иве­лия и кимна към задната стена. - На девет пресечки оттук.

- Искате да ограбим кораб от Военноморския флот? - попи­та Джо.

- Да - Естебан погледна към часовника си. - Трябва да стане през следващите два дни. След това корабът ще отплава.

Той подаде на Джо сгънат лист. Щом го разгъна, Джо усети празнота в гърдите и си спомни как бе предавал бележки като тази на баща си. През последните две години непрекъснато си внушаваше, че не бремето на бележките бе убило баща му. През някои нощи почти успяваше да се убеди.

Сиркуло Кубано, 8 ч.

- Ще отидете там утре сутрин - обясни Естебан. - Ще се срещнете с жена на име Грасиела Коралес. Тя и партньорът и ще ви кажат какво да правите.

Джо прибра листа в джоба си.

- Не приемам заповеди от жена.

- Ако искаш да изгониш Албърт Уайт от Тампа, ще изпълня­ваш нейните нареждания - каза Естебан.

Дион ЗАКАРА ДЖО ДО ХОТЕЛА за втори път и Джо му каза да изчака, докато реши дали ще прекара вечерта там.

Облеченото като циркова маймуна пиколо - с червен кади­фен смокинг и фес в същия цвят - изникна иззад палма в саксия на верандата, взе от Дион куфарите на Джо и го поведе към стаята, а Дион се върна да чака в колата. Джо се регистрира на мраморната рецепция и вписа името си със златна писалка, подадена му от суров французин с ослепителна усмивка и без­жизнени като на кукла очи. Дадоха му месингов ключ, завързан па кадифена панделка. В другия й край висеше тежка златиста плочка с номера на стаята: 509.

Стаята всъщност се оказа апартамент с легло с размерите на Южен Бостън, изящни френски столове и фино френско писа­лище под прозорец с изглед към езерото. Разполагаше със собствена баня - по-голяма от килията му в Чарлстаун. Пиколото му показа къде са електрическите контакти и как се включват лампите и вентилаторите на тавана. Показа му и дрешника от кедрово дърво, където да закачи дрехите си. Показа му радиото безплатно за всяка стая, и това напомни на Джо за Ема и официалното откриване на хотел „Статлър“. Джо му даде бакшиш, направи му знак да си върви, седна на един от френските столове и докато пушеше цигара, се взираше в тъмното езеро и отразяващия се в него огромен хотел - по черната повърхност блещукаха изкривените образи на правоъгълници светлина, - и се замисли какво би било, ако баща му можеше да го види сега, ако Ема можеше да го види. Дали го виждаха? Виждаха ли миналото и бъдещето или пък безбрежни светове, които той дори не можеше да си представи? Или пък не виждаха нищо? Защото вече ги нямаше. Бяха мъртви, бяха прах, кости в кутия- а в случая на Ема костите дори не бяха свързани една с друга.

Джо се страхуваше, че е последното. Не просто се страхува­ше. Докато седеше в абсурдния стол и гледаше през прозореца към жълтите очертания на останалите прозорци върху черната вода, той бе сигурен, че е вярно. След смъртта човек не отива­ше на по-хубаво място; по-хубавото място бе тук, на този свят, защото тук не си мъртъв. Раят не бе На небето, а във въздуха в дробовете ти.

Той огледа стаята с високи тавани, полилея над огромното легло, завесите, дебели колкото крака му, и му се прииска да излезе от кожата си.