Деннис Лихэйн - Те живеят в нощта

Салонният управител дойде и ги уведоми, че кафето им е сер­вирано на масата на домакините. Джо и Дион го последваха по частлания с бели плочки под и минаха през тъмна кадифена завеса. Тръгнаха по коридор, облицован с тъмен дъб като от бурета за ром, и Джо се зачуди дали не са докарали през Мек­сиканския залив няколкостотин бъчви, само за да облицоват този коридор. Не, трябва да бяха донесли повече от няколкостотин, защото ламперията в кабинета бе от същия дървен мате­риал.

Вътре бе хладно. Подът бе настлан с тъмни каменни плочи, а гредите на тавана висяха железни вентилатори, които цъкаха и скърцаха.

Дървените капаци на прозорците с цвят на мед бяха отворе­ни и през тях нахлуваше неизменното вечерно жужене на вод­ните кончета.

Естебан Суарес бе слаб мъж с гладка кожа с цвят на слаб чай. Очите му блещукаха светложълти като на котка, а пригла­дената му назад коса бе с нюанса на тъмния ром в бутилката на масичката. Носеше официално сако и черна копринена папионка и ги посрещна с широка усмивка и енергично ръкостискане. Покани ги да седнат на кресла с високи облегалки, подредени около медна масичка. На масата стояха четири чашки кубинско кафе, четири чаши с вода и бутилка ром „Суарес резерва“ в плетена кошница.

Сестрата на Естебан, Ивелия, стана от мястото си и подаде ръка. Джо й се поклони, пое ръката й и я докосна с устни. Кожа­та й миришеше на джинджифил и дървени стърготини. Беше доста по-възрастна от брат си, но кожата по дългата й чслюст, острите скули и челото й бе опъната. Черните й вежди се сливаха в едно като копринена буба, а големите й очи изглеждаха хванати в ка­пана на черепа й - опитваха се да изскочат, но безуспешно.

- Хареса ли ви храната? - попита Естебан, след като всички седнаха.

- Беше отлична - отвърна Джо. - Благодаря.

Естебан им сипа ром и вдигна чашата си за наздравица.

- Да пием за едно ползотворно приятелство.

Отпиха. Джо се удиви колко мек и ароматен е ромът. Такъв вкус имаше алкохолът, дестилиран за повече от час и фермен­тирал повече от седмица. Боже!

- Изключителен вкус.

- Отлежавал е петнайсет години - каза Естебан. - Не съм съгласен с испанското схващане от едно време, че светлият ром превъзхожда тъмния.

Той поклати глава и скръсти крака в глезените.

- Разбира се, ние, кубинците, сме приели тази норма заради убеждението си, че светлото винаги е по-хубаво - било то коса, кожа или очи.

Самите Суарес имаха светла кожа, наследена от испанските им предци, а не от африканци.

- Да - каза Естебан, сякаш прочел мислите на Джо. - Със сестра ми не сме от нисшата класа. Това обаче не означава, че сме съгласни със социалния строй на родния си остров.

Той отпи от рома и Джо последва примера му.

Дион каза:

- Би било хубаво, ако можем да продаваме такъв алкохол на север.

Ивелия се изсмя - за кратко и много остро.

- Може би един ден, когато вашето правителство престане да се отнася с народа си като с деца.

- Не бързаме - отвърна Джо. - Тогава всички ще останем без работа.

- За мен и сестра ми това не би било проблем. Имаме този ресторант, а държим още два в Хавана и един в Кий Уест. Има­ме тръстикова плантация в Карденас и плантация с кафе в Марианао.

- И защо тогава се занимавате с алкохол?

Естебан сви рамене в идеално прилягащото му сако.

- За пари.

- Искате да кажете за още пари.

Естебан вдигна чаша.

- Има и други неща, за които се храчат пари, освен - той помаха с ръка към стаята - за вещи.

- Така говорят хората с много вещи - рече Дион и Джо му хвърли предупредителен поглед.

Чак сега забеляза, че западната стена на кабинета бе изцяло заета от черно-бели снимки - предимно улични сцени, фасади на нощни клубове, няколко лица, две-три села толкова окаяни, Че да се сринат при следващия по-силен порив на вятъра.

Ивелия проследи погледа му.

- Брат ми ги е правил.

- Наистина ли? - попита Джо.

Естебан кимна.

- Да, правя ги, когато се прибера у дома. Нещо като хоби ми е

- Хоби ли? - каза с насмешка сестра му. - Публикуваха сним­ки на брат ми в списание Тайм.

Естебан сви стеснително рамене.

- Много са добри - каза Джо.

- Някой ден може и вас да снимам, мистър Кофлин.

Джо поклати глава.

- По този въпрос, опасявам се, съм на едно мнение с индиан­ците. Страхувам се.

Естебан се усмихна криво.

- Като говорим за уловени в капан души, с жалост научих за кончината на сеньор Ормино снощи.

- Нима? - попита Дион.

Естебан се изкиска толкова тихо, че звукът бе почти нераз­личим от издишания въздух.