Деннис Лихэйн - Те живеят в нощта

- Съжалявам - прошепна на баща си, макар да знаеше, че той не го чува. - Не биваше да става... - Джо огледа отново стаята - така.

Угаси цигарата и излезе.

ИЗВЪН ОЧЕРТАНИЯТА на квартал Ибор, Тампа бе град за бели хора. Дион му показа няколко сгради с дървени табели, отразяващи мнението на собствениците по въпроса. Бакалия на Деветнайсето Авеню даваше да се разбере, че вътре не се допускат „Кучета и латиноси“, а дрогерия на „Кълъмбъс“ има- ше надпис „Забранено за латиноси“ върху лявото крило на вратата и надпис „Забранено за жабари“ на дясното.

Джо погледна към Дион.

- Това не те ли притеснява?

- Да, но какво да се прави?

Джо си сръбна от плоската бутилка на Дион и му я върна.

- Наоколо все има камъни.

Заваля дъжд, който обаче изобщо не донесе прохлада. Тук на юг дъждът приличаше повече на пот. Наближаваше полунощ и жегата като че ли стана още по-непоносима, влажността тегне­ше като вълнена прегръдка навсякъде. Джо седна на шофьор­ското място и остави колата с включен двигател, докато Дион разби прозорците на дрогерията, след което скочи в колата и двамата се върнаха в Ибор. Дион обясни, че тук живеят итали­анци на улиците с големи номера между Петнайсета и Двайсет и трета. По-светлокожите италианци, испанци и латиноамери­канци живеели между Десета и Петнайсета, а негрите обитава­ли пространството между Десета улица и Дванайсето Авеню, където се намирали и повечето от фабриките за цигари.

Намериха закусвалня в края на широка като междуградски път улица, която минаваше покрай цигарената фабрика „Вайо“, и се губеше в далечината сред тунел от мангрови дървета и кипариси. Заведението представляваше просто схлупена къща на колове на брега на блато. От дърветата на брега бяха спус­нали мрежи, които покриваха постройката и евтините дървени маси отпред и на задната веранда.

А каква музика само звучеше вътре. Досега Джо не бе чувал нещо подобно - заприлича му на кубинска румба, но с повече Духови инструменти, по-опасна, а хората на дансинга се дви­жеха така, сякаш по-скоро се чукаха, отколкото танцуваха. Почти всички бяха цветнокожи - няколко чернокожи американци, но най-вече черни кубинци, - а онези с кафява кожа нямаха индианските черти на кубинци от аристокрацията, нито на испанци. Лицата им бяха по-кръгли, косите им - по-лъскави.

Половината заведение познаваше Дион. Барманът - възрастна жена - му даде кана с ром и две чаши, без Дион да е поръчвал. - Ти ли си шефът? - попита тя Джо.

- Явно - отвърна той. - Аз съм Джо, а вие коя сте?

- Филис - тя стисна ръката му със сухата си длан. - Аз държа заведението.

- Хубаво местенце. Как се казва?

- „При Филис“.

- Разбира се.

- Какво мислиш за него? - попита я Дион.

- Твърде хубав е - отвърна тя и се вгледа в Джо. - Някой трябва малко да те загрози.

- Ще стигнем и до там.

- Погрижете се - отвърна тя и отиде да обслужи друг клиент.

Взеха бутилката на задната веранда, оставиха я на малка маса и седнаха на люлеещи се столове. Гледаха блатото през мрежа­та, докато дъждът не спря и водните кончета се завърнаха. Джо чу нещо да се движи тежко из храстите. А нещо друго, съшо толкова тежко, се движеше под верандата.

- Влечуги - каза Дион.

Джо вдигна крака от дъсчения под.

- Моля?

- Алигатори - обясни Дион.

- Занасяш ме.

- Аз не, но те ще те отнесат като нищо.

Джо вдигна колене още по-високо.

- Какво, по дяволите, правим в заведение с алигатори?

Дион сви рамене.

- Тук няма къде да избягаш от тях. Навсякъде са. Във всяка локва има поне десет и те наблюдават с големите си очи.

Той размаха пръсти и разшири очи.

- Чакат някой тъп янки да скочи да поплува.

Джо чу как крокодилът под краката му се отдалечи и с шумо­лене навлезе сред мангровите дървета. Нямаше думи.

Дион се изкикоти.

- Просто не влизай във водата.

- Изобщо няма да се приближавам до нея.

- Да, така е.

Пиха на верандата, докато и последните дъждоносни обла не се разпръснаха. Луната отново се появи и Джо виждаше Дион така ясно, сякаш бяха вътре под лампата. Забеляза, че старият му приятел също е втренчил поглед в него. Известно време ни­кой от двамата не продума, но въпреки това Джо имаше чувст­вото, че водят разговор. Изпита облекчение, а знаеше, че и Дион изпитва същото - най-накрая да повдигнат въпроса.

Дион отпи голяма глътка от долнокачествения ром, обърса устни с опакото на ръката си и попита:

- Как разбра, че съм аз?

- Защото не бях аз.

- Може да е бил брат ми.