Деннис Лихэйн - Те живеят в нощта

- Мир на праха му, но брат ти не бе достатъчно умен, за да извърти такъв номер.

Дион кимна и за кратко се взря в обувките си.

- Ще е истинска благословия.

- Кое?

- Да умра - погледна го Дион. - Заради мен убиха брат ми, Джо. Знаеш ли как се живее с тази мисъл?

- Имам известна представа.

- Откъде би могъл?

- Повярвай ми, имам.

- Беше по-голям от мен с две години - продължи Дион, - но на практика аз бях по-големият брат, нали? Трябваше да се гри­жа за него. Помниш ли, че когато се сприятелихме и започнах­ме да разбиваме вестникарските будки, с Паоло имахме по-мал­ко братче, Сепи?

Джо кимна. Странно, не се бе сещал за момчето от години.

- Разболя се от детски паралич.

Дион кимна.

- Умря на осем годинки. След това майка ми не беше същата. Тогава казах на Паоло, че не можем да направим нищо, за да спасим Сепи; че Бог е решил така, а каквото Бог реши, това дава - Дион преплете палци и вдигна юмруци до устните си. - Но му обещах, че ние двамата винаги ще се пазим един друг.

Бараката зад тях бумтеше от контрабас и движещи се тела.Пред тях комари се носеха над блатото като прахоляк на лунната светлина.

- И сега какво? Докато си бил в затвора си поръчал да ме издирят в Монреал, да ме докарат чак тук и да ми намерят доб­ро препитание. Защо?

- А ти защо ни предаде? - попита Джо.

- Защото той ме накара.

- Албърт ли? - прошепна Джо.

- Кой друг?

Джо затвори очи за миг. Напомни си да диша бавно.

- Поискал е да ни изпортиш?

- Да.

- Плати ли ти?

- Не, по дяволите! Предложи ми, но не исках шибаните му пари. Майната му.

- Още ли работиш за него?

- Не.

- Защо ми казваш истината, Ди?

Дион извади автоматичен нож от ботуша си. Постави го на масичката между тях, след което добави два пистолета 38-ми калибър с дълги дула и един малък 32-калибров. Извади още малка, облицована с кожа метална палка и месингов бокс, след което изтри ръце и ги вдигна с длани към Джо.

- След като приключиш с мен - започна той, - разпитай из Ибор за един тип на име Бруси Блъм. Понякога се мотае по Шесто Авеню. Ходи странно, говори странно и няма предста­ва, че преди време е бил важна клечка. Само преди шест месеца работеше за Албърт. Жените страшно си падаха по него, носе­ше хубави костюми. Един ден дойде при мен в една кръчма на „Палм“ и ми каза: „Албърт иска да говори с теб. Иначе ще ви­диш“. Е, аз избрах „да видя“ и му смачках главата от бой. Тьи че не работя вече за Албърт. Беше само една поръчка. Питай Бруси Блъм.

Джо глътна от отвратителния ром, но не каза нищо.

- Сам ли ще го направиш или ще изпратиш някой друг?

Джо го погледна в очите.

- Аз ще те убия.

- Добре.

- Ако изобщо те убия.

- Само че бих предпочел да вземеш решение, независимо какво е то.

- Не ми дреме какво предпочиташ, Ди.

Сега бе ред на Дион да замълчи. Бумтенето на контрабаса утихна зад гърбовете им. Все повече коли си тръгваха обратно по черния път към тютюневата фабрика.

- Баща ми е мъртъв - проговори Джо накрая. - Ема е мъртва. Брат ти е мъртъв. Моите братя са далеч. Мамка му, Ди, та ти си единственият човек, когото все още познавам. Ако загубя и теб, кой ще ми остане?

Дион се взираше в него, а сълзите се търкаляха по лицето му като мъниста.

- Значи не си ме предал заради парите - продължи Джо. - Защо тогава го направи?

- Заради теб щяха да убият всички ни - отвърна Дион и си пое тежко въздух. - Онова момиче. Ти не беше на себе си. Дори онзи ден пред банката. Щеше да ни забъркаш в каша, от която няма измъкване. И щеше да загине брат ми, защото той бе ба­вен, Джо. Не беше като нас. Мислех си, мислех си...

Дион задиша още по-тежко.

- Мислех си, че така само ще ни приберат за година. Това беше сделката. Албърт познаваше някакъв съдия, който щял да ни даде по една година - затова не извадихме оръжия по време на обира. Една година. Достатъчно, че момичето на Албърт да те забрави, а може би и ти да забравиш нея.

- Боже! - каза Джо. - И всичко това само защото си паднах по любовницата му.

- И двамата с Албърт се бяхте побъркали по нея. Ти нямаше как да го видиш, но щом тя се появи, ти вече не бе същият. Не мога да го проумея. Та тя с нищо не се отличаваше от милиони други жени.

- Напротив - отвърна Джо.

- С какво? Какво съм пропуснал?

Джо допи чашата си.

- Преди да я срещна, не съзнавах, че в сърцето ми зее дупка- той потупа гърдите си. - Ето тук. Не го осъзнавах, докато тя не се появи и не я запълни. Сега тя е мъртва, а дупката е черна. Но вече е голяма колкото бутилка от мляко. И продължава да се разширява. И искам само тя да се завърне от отвъдното и да я запълни.