Деннис Лихэйн - Те живеят в нощта

Той постави билетите на бюрото.

- Не ме интересува кого ще вземеш - жена си, госпожица Роу, и двете или нито една от тях. Но ще се качиш на Крайбреж­ния експрес в единайсет. Тази вечер, Гари.

Смит се изсмя. За кратко.

- Струва ми се, че няма...

Джо зашлеви Гари Л. Смит през лицето толкова силно, че той изхвърча от стола и удари глава в радиатора.

Изчакаха го да стане от пода. Гари намести стола си и седна на него с пребледняло от липса на кръв лице, макар бузата и устните му да бяха изпръскани с алени капчици. Дион му хвърли носна кърпа.

- Или ще се качиш на влака, Гари - каза Джо и взе куршума си от бюрото, - или ние ще те бутнем под него.

НА ПЪТ ЗА КОЛАТА Дион попита:

- Ти сериозно ли го каза това?

- Да - отвърна Джо, отново необяснимо подразнен. Понякога просто го обгръщаше мрак. Искаше му се да вярва, че тез внезапни пристъпи на ярост са започнали да го спохождат откакто влезе в затвора, но истината бе, че го преследваха откакто се помни. Понякога неочаквано и без причина. В този чай обаче май причината бе, че Смит спомена, че има деца, а на Джо не му се нравеше мисълта, че човекът, когото току-що бе унижил, има какъвто и да било живот извън работата.

- Значи, ако не се качи на влака, си готов да го убиеш?

Или може би това се дължеше на факта, че Джо бе мрачен човек, склонен към мрачни настроения.

- Не - спря Джо пред колата и зачака. - Но хората, които работят за нас, ще го направят.

Той погледна към Дион.

- Да не съм наемен работник, по дяволите?

Дион му отвори вратата и Джо се качи в автомобила.

ДЖО БЕ ПОМОЛИЛ Мазо да го настани в хотел. През първия си месец в Тампа не се интересуваше от нищо друго, освен от бизнеса - включително откъде ще идват ястията му, кой ще пере дрехите и чаршафите му и колко дълго ще стои в банята чо­векът, който го е изпреварил. Мазо бе заявил, че ще го настани в хотел „Тампа Бей“, което се стори на Джо съвсем приемливо, макар и малко тривиално. Предполагаше, че хотелът ще е при­личен със здрави легла, блудкава, но задоволителна храна и твърди възглавници.

Вместо това Дион спря пред крайбрежен палат. Когато Джо изказа на глас очакванията си, Дион отвърна:

- Всъщност така го наричат - „Палатът на Плант“.

Хенри Плант построил хотела по времето, когато застроил почти цяла Флорида, за да привлече търговците на земя, стича­щи се на юг през последните две десетилетия.

Преди Дион да успее да паркира пред входа, пред тях мина влак. Не детско влакче, макар Джо да бе сигурен, че имат и такива, а международен пътнически влак, дълъг четиристотин Метра. Джо и Дион седяха на един хвърлей от паркинга и гледаха как от вагоните се изсипват богати мъже и жени с богатите си деца. Докато чакаха, Джо преброи над стоте прозореца на сградата. На най-горния етаж тухлените стени завършваха с капандури, които вероятно бяха на апартаментите. Шест кулички се издигаха по-високо и от капандурите и сочеха към суровото бяло небе - руски зимен палат посред разораните блата на Флорида.

Наперена двойка с бели колосани дрехи слезе от влака. По­следваха ги трите им бавачки и трите им наперени деца. По петите им двама негри бутаха колички, натоварени догоре с куфарите им.

- Да се върнем по-късно - каза Джо.

- Моля? - попита Дион. - Ще паркираме тук и ще пренесем багажа ти. Ще те наета...

- Ще дойдем по-късно - Джо проследи с поглед двойката, ко­ято вървеше високомерно, сякаш двамата бяха израснали в два пъти по-големи от хотела имения. - Не ми се чака на опашка.

Дион като че ли се канеше да добави нещо по темата, но само въздъхна тихо и подкара колата обратно по пътя, през малки дървени мостчета и покрай игрище за голф. Една възрастна двойка седеше в рикша, дърпана от дребен латиноамериканец с бяла риза с дълги ръкави и бели панталони. Дървени табелки указваха пътя към игрища за шафълборд, ловен резерват, канута под наем, тенис кортове и писта за надбягвания. Минаха по­край игрището за голф, по-зелено, отколкото Джо очакваше в тази жега, а повечето хора на него бяха облечени в бяло и държа­ха слънчобрани - дори мъжете, - а смехът им се носеше сух и Далечен във въздуха.

Излязоха на булевард „Лафайет“ и поеха през центъра. Дион Разказа на Джо, че семейство Суарес пътува често между Ща­тите и Куба и никой не знаел почти нищо за тях. Носели се слухове, че съпругът на Ивелия загинал по време на бунта на работниците от тръстиковите плантации през 1912 г. Освен това се говорело, че тази история има за цел да прикрие лесбийските и наклонности.