Деннис Лихэйн - Те живеят в нощта

- Не - заяви Смит.

- Как така „не“?

- Мистър Кофлин, явно не разбирате как стоят нещата тук в Ибор. Аз работя с Естебан Суарес и сестра му. Аз отговарям за всички посредници.

Джо побутна телефона на бюрото към Смит.

- Обадете им се.

- Явно не ме слушате, мистър Кофлин.

- Напротив - отвърна тихо Джо. - Вдигнете телефона, оба­дете се на Суарес и им кажете, че с колегата ми днес ще вечеря­ме в „Тропикале“ и ще сме изключително признателни да ни запазят най-добрата си маса, както и да ни отделят няколко минути след десерта.

Смит каза:

- Защо не изчакате няколко дни, докато се запознаете с мест­ните порядки? Тогава ви уверявам, че ще дойдете и ще ми бла­годарите, че не съм им позвънил. След което ще отидем да се срещнем с тях заедно. Обещавам.

Джо бръкна в джоба си. Извади няколко монети и ги остави на бюрото. Извади и пакета цигари, часовника на баща си, как­то и пистолета си, който постави пред кочана попивателна хар­тия, насочен с дулото към Смит. Извади цигара от пакета, без да сваля очи от Смит, а Смит вдигна слушалката на телефона и помоли да го свържат с външна линия.

Джо пушеше, докато Смит говореше на испански по телефо­на и Дион му превеждаше тук-там.

Когато Смит затвори, Дион рече:

- Запазил ни е маса за 9 ч.

- Запазих ви маса за 9 ч - потвърди Смит.

- Благодаря - Джо кръстоса глезен върху коляното на дру­гия си крак. - Доколкото разбирам, фамилия Суарес се ръково­ди от брат и сестра, нали?

Смит кимна:

- Да, Естебан и Ивелия Суарес.

- А сега, Гари - каза Джо и извади парче корда от чорапа си, - Работиш ли директно за Албърт Уайт?

Той разлюля кордата, след което я пусна на килима на Гари Л. Смит.

- Или има и посредник, за когото искаш да ни кажеш?

- Моля?

- Маркирахме бутилките ти, Смит.

- Какво сте направили?

- Ако си ги дестилирал ти, значи са маркирани - обясни Дион. - Направихме го преди два месеца. С малки точици в горния десен ъгъл.

Гари се усмихна на Джо, сякаш за пръв път чуваше подобно нещо.

- Всички онези неуспешни курсове - каза Джо. - Почти вся­ка бутилка от тях се е озовала в кръчмите на Албърт Уайт.

Той тръсна пепелта на бюрото.

- Как ще обясниш този факт?

- Не разбирам.

- Нима?

Джо свали крак на пода.

- Не, искам да кажа... наистина не разбирам... Моля?

Джо посегна към пистолета.

- Естествено, че разбираш.

Гари се усмихна. След това изражението му стана сериозно.

Пак се усмихна.

- Не, нищо не знам. Хей, чакай малко.

- Информираш Албърт Уайт за доставките ни на североизток.

Джо извади барабана на пистолета и попипа с палец най-гор­ния куршум.

Гари повтори:

- Хей, чакай малко.

Джо погледна надолу и каза на Дион:

- Има един останал патрон.

- Винаги трябва да имаш по един за всеки случай.

- Като например?

Джо извади патрона от гнездото и го постави на бюрото с острия край към Гари Л.Смит.

- Не знам - отвърна Дион. - За непредвидени ситуации.

Джо прибра пълнителя, постави нов куршум в гнездото и го остави в скута си.

- Помолих Дион да минем покрай къщата ти, преди да дой дем тук. Хубав дом имаш. Дион рече, че съседите му викат „Хайд Парк“.

- Да, така е.

- Интересно.

- Какво?

- В Бостън също си имаме Хайд Парк.

- О, интересно наистина.

- Е, не е кой знае какво. Просто интересен факт.

- Да.

- Хоросанова мазилка?

- Моля?

- С хоросанова мазилка е, нали?

- Да, дървена рамка е, но има хоросанова мазилка.

- Значи греша.

- Не, не грешите.

- Нали каза, че е от дърво.

- Рамката е дървена, но е покрита с хоросан, следователно се води хоросанова.

- Харесва ли ти?

- А?

- Къщата с дървена рамка и хоросанова мазилка, харесва ли ти?

- Малко е голяма сега, след като децата...

- Какво?

- Пораснаха и се изнесоха.

Джо се почеса по тила с дулото на пистолета.

- Ще трябва да си събереш багажа.

- Не...

- Или да наемеш някой да го събере - той повдигна вежди по посока на телефона. - Ще ти изпратят всичко на новия адрес.

Смит се опита да върне онова, което бе изчезнало от кабинета преди петнайсет минути - илюзията, че владее положението. " Как така нов адрес? Никъде няма да ходя!

Джо стана и бръкна в джоба на сакото си.

- Чукаш ли я?

- Моля? Кого?

Джо посочи с палец към вратата зад гърба си.

- Госпожица Роу.

- Моля? - попита възмутено Смит.

Джо погледна към Дион.

- Чука я.

Дион стана.

- Без никакво съмнение.

Джо извади два билета за влак от джоба.

- Като произведение на изкуството е тази жена. Сигурно, когато заспиш вътре в нея, зърваш Бог. Създава ти усещането, че всичко ще се оправи.