Деннис Лихэйн - Те живеят в нощта

- Нима ни нарече американоси?

- Аз съм италианец - отвърна Дион, зави наляво и ги прекара по друг булевард, само че без паваж. - А тук на юг това е повод за гордост.

Джо видя синеещия се залив, корабите в пристанището, високите кранове. Усети мириса на сол, нефтени петна и отлив.

- Пристанището на Тампа - обяви Дион с тържествен жест, докато караше по настланите с червени павета улици, където на пътя им изникваха мъже е мотокари, бълващи дизелов пу­шек, кранове люлееха двутонни товари високо над главите им а сенките им криволичеха по предното стъкло на колата. Някъ­де изсвири параход.

Дион спря пред един склад и когато двамата слязоха, видяха мъжете долу да разтоварват от контейнер чували с надписи „Ескуинтла, Гватемала“. По миризмата Джо разбра, че в някои от чувалите има кафе, а в други - шоколад. Петимата мъже ги разтовариха за нула време, кранът вдигна празния контейнер и мъжете излязоха през някаква врата.

Дион поведе Джо надолу по стълбите.

- Къде отиваме?

- Ще видиш.

Долу в склада мъжете бяха затворили вратата след себе си. Двамата с Дион стояха на пръстения под, запазил миризмата на всичко, разтоварвано някога под палещото слънце на Тампа - банани, ананаси и пшеница. Олио, картофи, газ и оцет. Барут. Развалени плодове и прясно кафе - пръстта под краката му хру­щеше. Дион постави длан върху циментовата стена срещу стълбите, плъзна я надясно и стената се отмести - от мястото си на половин метър, Джо не бе забелязал какъвто и да било процеп. Дион потропа два пъти на вратата, която се разкри, и зачака, отброявайки безмълвно. После потропа още четири пъти и от другата страна един глас попита:

- Кой е?

- Камина - рече Дион и вратата се отвори.

Озоваха се в коридор, тесен като мъжа от другата страна на вратата, който носеше риза, която явно е била бяла преди пет­ната от пот да й докарат жълтеникав нюанс, панталони от ка­фяв деним, шалче на врата и каубойска шапка. В колана на ка­фявия панталон бе запасал револвер. Каубоят кимна на Дион и им направи път да влязат, преди да затвори стената.

Коридорът бе толкова тесен, че раменете на Дион опираха в стените, докато вървеше пред Джо. От тръба на тавана висяха мъждукащи крушки - по една на всеки пет метра, но половина­та бяха изгорели. Джо бе почти сигурен, че различава очерта­нията на врата в дъното. Предположи, че е на около четиристо­тин метра, което означаваше, че може и да си въобразява. Газе­ха в кал и локви, образувани от стичащата се от тавана вода, и Дион обясни, че тунелите често се наводняват и от време на време сутрин намирали в тях по някой удавил се пияница - окъснял предишната нощ хамалин, решил неблагоразумно да подремне.

- Сериозно? - попита Джо.

- Да. И знаеш ли кое е най-страшното? Понякога ги нападат плъхове.

Джо се огледа.

- Това е най-гадното нещо, което съм чувал този месец.

Дион сви рамене и продължи напред, а Джо огледа стените от горе до долу и пътеката пред себе си. Нямаше плъхове. За­сега.

- Какво стана с парите от банката в Питсфийлд? - попита Дион след малко.

- На сигурно място са - отвърна Джо.

Над главата си чу търкалянето на колела, последвано от силно трополене, което предположи, че е от копитата на кон.

- Къде? - погледна през рамо Дион.

- Откъде са разбрали? - попита Джо.

Над тях изсвириха няколко клаксона и един двигател изръмжа.

- Какво? - попита Дион и Джо забеляза, че гъстата му мазна коса е оредяла още повече на темето.

- Как са знаели къде да ни устроят засада?

Дион обърна глава към него.

- Просто са разбрали някак си.

- Не е възможно „просто да са разбрали“. Проучвахме онова място седмици наред. Ченгетата не се навъртаха в тази посока, защото нямаха причина. Там няма нищо за пазене, нито хора, на които да служат.

Дион кимна с голямата си глава:

- Е, не са разбрали от мен.

- Нито пък от мен.

Вратата в края на тунела се оказа метална с желязно резе. Уличните шумове бяха заменени от отличителното тракане на сребърни прибори и чинии, а напред-назад се чуваха припре­ните стъпки на келнери. Джо извади часовника на баща си от джоба и отвори капака му: дванайсет на обяд.

Дион извади от дълбините на широките си панталони голяма връзка ключове, превъртя един от тях в ключалката и вдигна I резето. Извади друг ключ от връзката и го подаде на Джо:

- Вземи го. Ще ти потрябва, повярвай ми.

Джо го прибра в джоба си.

- Кой е собственикът?

- Беше Ормино.

- Защо в минало време?

- Не чете ли днешните вестници?