Деннис Лихэйн - Те живеят в нощта

Джо поклати глава.

- Снощи го направили на решето.

Дион отвори вратата и се качиха по стълби до друга, отключе­на врата. Отвориха я и се озоваха в огромно влажно помещение с циментов под и стени. Покрай стените имаше маси, а върху тях стояха, както и очакваше Джо, съдове за ферментация, дестилатори, стъкленици и спиртни лампи, колби, бурета и цедки.

- Най-доброто оборудване, което може да се намери - посо­чи Дион към термометрите, монтирани по стените и свързани с дестилаторите с гумени маркучи. - Ако искаш лек ром, трябва да отстраниш първака. Това е много важно, за да не умират хората, като пият твоя алкохол, нали се сещаш. А тези бебчета не грешат, те...

- Знам как се прави ром - прекъсна го Джо. - Всъщност след две години в затвора само ми кажи някое вещество и ще ти по­кажа как се кондензира наново. Сигурно мога да дестилирам скапаните ти обувки. Тук обаче липсват две неща, без които ром не може да се приготви.

- Така ли? Кои?

- Суровина и работници.

- А, май трябваше да ти спомена, че имаме малък проблем.

МИНАХА ПРЕЗ ЕДНА празна кръчма и казаха „Камина“ пред друга заключена врата, през която влязоха в кухнята на итали­ански ресторант на Ийст Палм Авеню. Прекосиха я и излязоха в салона, където си намериха маса до улицата край висок черен вентилатор, толкова масивен, че сигурно трябваха трима мъже и вол да го повдигнат.

- Дистрибуторът ни напоследък не носи нищо - Дион разгъ­на салфетката, затъкна я в яката си и я приглади върху вра­товръзката си.

- Виждам. Защо?

- Чувам, че потапят лодки.

- Кой беше дистрибутор?

- Един тип на име Гари Л. Смит.

- Елсмит?

- Не - отвърна Дион. - Л. е инициалът на средното му име. Настоява да го наричат така.

- Защо?

- Някаква особеност на южняците.

- Сигурен ли си, че не е просто особеност на тъпаците?

- Може и това да е.

Келнерът им донесе менюта и Дион поръча две лимонади, след което увери Джо, че по-хубава не е опитвал.

- Защо ти трябва дистрибутор? - попита Джо. - Защо не ра­ботиш направо с доставчика?

- Първо, доставчиците са много. И второ, всички до един са кубинци. Смит се разправя с кубинците, за да не се налага ние да го правим. Освен това се занимава и с южняците.

- Контрабандистите.

Дион кимна, докато келнерът им сервирашс лимонадата.

- Да, местните наемници оттук до Вирджиния. Прекарват го през Флорида и нагоре по крайбрежието.

- Но губиш много и от тези товари.

- Аха.

- Значи колко лодки трябва да потънат и колко камиона да се преобърнат, преди да решиш, че не е само заради лош късмет?

- Аха - отвърна Дион, тъй като очевидно не успя да измисли нищо друго.

Джо отпи от лимонадата. Не бе сигурен дали е най-добрата, която е опитвал някога, нито дори дали това е лимонада. Труд- но му беше да се развълнува от някаква си напитка.

- Направи ли каквото ти предложих в писмото?

Дион кимна.

- До последната подробност.

- Колко се оказаха там, където подозирах?

- Висок процент.

Джо огледа менюто за някое познато ястие.

- Опитай яхнията с телешко - предложи му Дион. - Най- вкусната в целия град.

- При теб всичко е „най-доброто в града“ - отбеляза Джо, - лимонадата, термометрите.

Дион сви рамене и разтвори менюто си.

- Имам изтънчен вкус.

- Несъмнено - Джо затвори менюто и повика келнера с по­глед. - Да се нахраним и после да се отбием при Гари Л. Смит.

Дион разглеждаше внимателно своето меню.

- С удоволствие.

СУТРЕШНИЯТ БРОЙ на вестник Тампа Трибюн лежеше на масата в приемната пред кабинета на Гари Л. Смит. Трупът на Лy Ормино седеше в кола с разбити прозорци и кръв по седалките. Черно-бялата снимка на местопрестъплението изглеждаше както изглеждаха всички такива - недостойна.

Заглавието гласеше:

ИЗВЕСТНА ФИГУРА ОТ ПОДЗЕМНИЯ СВЯТ УБИТ

- Познаваше ли го добре?

- Да - кимна Дион.

- Харесваше ли го?

Дион сви рамене.

- Не беше лош човек. По време на една-две от срещите ни си режеше ноктите на краката, но миналата Коледа ми подари гъска.

- Жива ли?

Дион кимна.

- Да, жива беше, докато не си стигнах вкъщи.

- Защо Мазо искаше да го отстрани?

- Не ти ли каза?

Джо поклати глава.

Дион сви рамене.

- Нито пък на мен.

Към минута Джо не прави нищо друго, освен да слуша тиктакането на някакъв часовник и как секретарката на Гари Л. Смит прелиства твърдите страници на списание Киноекран. Секре­тарката се казваше Роу, а черната й коса бе подстригана на късо каре и накъдрена на плавни вълни. Носеше сребриста блуза с къс ръкав и черна копринена връзка на шията, която падаше върху гърдите й като сбъдната молитва. Помръдваше едва за­бележимо на стола си - нещо като четвърт извиване, - което накара Джо да сгъне вестника и да си повее.