Деннис Лихэйн - Те живеят в нощта

Дион взе един от куфарите на Джо.

- Когато Левака Даунър ме намери в Монреал и ми каза, че Пескаторе иска да работя за него, честно да ти кажа, помис­лих си, че ми кроят номер. Но след като обясниха, че лежиш в кафеза със стареца, си помислих: „Ако някой може да омае самия дявол, то това е старият ми партньор“ - той потупа с дебелата си ръка Джо по раменете. - Страшно се радвам, че пак се събрахме.

- Чудесно е отново да съм на свобода.

- В Чарлстаун наистина ли е...?

Джо кимна.

- Може би дори по-зле, отколкото разправят. Но намерих начин да оцелея.

- Не се и съмнявам.

Паркингът бе още по-нажежен. Слънцето се отразяваше от настлания с натрошени мидени черупки парцел и от колите, и Джо засенчи поглед с длан, което обаче не помогна особено.

- Боже - обърна се той към Дион, - как издържаш с този костюм?

- Ще ти издам тайната - отвърна Дион, когато стигнаха до един мармън модел ’34-та и остави куфара на Джо на земята. - Следващия път, когато си в магазина за облекла, купуваш всич­ки ризи от своя размер. Аз сменям по четири на ден.

Джо погледна лилавата му риза.

- И си намерил цели четири ризи в този цвят?

- Намерих осем - Дион отвори задната врата на колата и остави багажа на Джо вътре. - Трябва да изминем само няколко пресечки, но в тази жега...

Джо посегна към предната врата, но Дион го изпревари и му отвори. Джо го изгледа:

- Занасяш ли се?

- Сега работя за теб. Шефът Джо Кофлин.

- Престани.

Джо поклати глава заради нелепата ситуация и се качи.

След като излязоха от паркинга на гарата, Дион каза:

- Бръкни под седалката. Ще намериш приятел.

Джо го направи и извади автоматичен „Савидж“ 32-ри ка­либър. С гравирана индианска глава на дръжката и три и поло­вина инчово дуло. Джо го прибра в десния джоб на панталона си и каза на Дион, че ще му трябва кобур, леко подразнен, че Дион не се е сетил сам за това.

- Искаш ли моя? - попита Дион.

- Не, няма нужда.

- Защото няма проблем да ти дам моя.

- Не - повтори Джо и си помисли, че ще му отнеме известно време, докато свикне с позицията си на шеф. - Просто скоро ще ми трябва.

- До края на деня ще го имаш. Обещавам - каза Дион.

Тук на юг и движението вървеше бавно като всичко остана­ло. Дион ги откара в квартал Ибор. Там небето губеше острата си белота и добиваше бронзов нюанс от фабричния пушек. Дион обясни, че този квартал е издигнат от тютюна. Посочи към тух­лените здания с високи комини и по-малките постройки - ня­кои от тях просто едноетажни къщурки с отворени предни и задни врати - където работниците седяха превили гръб над маси и свиваха пури.

Обясни на Джо, че най-уважаваната длъжност във всяка фа­брика е тази на четеца - човек, който седи на стол по средата на работното помещение и чете на глас от велики романи, докато работниците превиват гръб. Обясни му, че производителят на пури се нарича tabaquero, малките фабрики - сергии, а храна­та, която сигурно надушвал през пушека, вероятно била bom или empanadas.

- Чуй се само - подсвирна Джо. - Говориш езика като испан­ския крал.

- Налага се - отвърна Дион. - Както и италиански. Най-добре е да започнеш и ти да попиваш.

- Ти знаеш италиански, брат ми също, но аз така и нишо не научих.

- В такъв случай се надявам още да запомняш толкова бързо като преди. Причината да можем да въртим бизнеса си тук в Ибор е, че останалата част от града не ни закача. За тях сме просто мръсни латиноси и мръсни жабари и стига да не вдига­ме много шум или работниците във фабриките да не се вдигнат на стачка, което ще накара собствениците да повикат ченгетата и своите биячи, ни оставят да си вършим нашата работа.

Той зави по Седмо Авеню, очевидно основна пътна артерия, по чиито тротоари се блъскаха хора под двуетажни сгради с широки балкони, решетки от ковано желязо и тухлени фасади с гипсови орнаменти, които напомниха на Джо за онзи безпаме­тен уикенд в Ню Орлиънс преди няколко години. По средата на булеварда имаше релси и Джо видя няколко преки по-надолу трамвай, който се движеше към тях през маранята.

- Човек ще си рече, че всички се разбираме - продължи Дион, - но невинаги се получава. Италианците и кубинците са затво­рени общности. Но черните кубинци мразят белите кубинци, а белите кубинци гледат на кубинските негри като на негри, а и двата вида гледат със снизхождение на всички останали. Всич­ки кубинци мразят испанците. Испанците смятат кубинците за надута сган, забравила къде й е мястото, след като Съединени­те американски щати ги освободиха през 1898-ма. И кубинци­те, и испанците пък гледат отвисоко на пуерториканците, а всич­ки заедно презират доминиканците. Италианците те уважават, само ако си емигрант от Ботуша, а американосите си мислят, че на някого му пука какво си мислят.