Деннис Лихэйн - Те живеят в нощта

Но нея я нямаше.

Виждаше само тъмнината.

И се молеше. Молеше Бог тя да е жива, дори никога повече да не я види. Молеше се само да с жива.

Но, боже, жива или мъртва, моля те, престани да я пращаш в сънищата ми. Не мога да понеса да я губя отново и отново. Твърде тежко е. Твърде жестоко. Боже, смили се над мен, моле­ше се Джо.

Но Бог не се смиляваше.

Тя продължи да го навестява - и нямаше да спре - до края на престоя му в Чарлстаун.

Баща му никога не му се явяваше. Но Джо го усещаше по начин, по който никога не го бе усещал приживе. Понякога сядаше на леглото, затваряше и отваряше часовника и си пред­ставяше разговорите, които щяха да водят, ако всички тези стари грехове и попарени очаквания не се бяха изпречили на пътя им.

Разкажи ми за мама.

Какво искаш да знаеш?

Каква беше тя?

Едно уплашено момиче. Едно много уплашено момиче Джоузеф.

От какво се страхуваше?

От външния свят.

От какво във външния свят?

От всичко, което не разбираше.

Обичаше ли ме?

Цо свой начин.

Това не е любов.

За нея беше. Не си мисли, че те е изоставила.

А какво да си мисля?

Че тя се задържа заради теб на този свят. Иначе щеше да ни е напуснала дълги години преди това.

Тя не ми липсва.

Странно, но на мен ми липсва.

Джо се взря в мрака. Ти ми липсваш.

Скоро ще се видим.

СЛЕД КАТО ДЖО ИЗГЛАДИ работата на затворническата спиртоварна, мрежата за дистрибуция и подкупите, свързани с нея, му оставаше много време да чете. Прочете почти всичко в биб­лиотеката на затвора, което си беше подвиг благодарение на Ланселот Хъдзън III.

Ланселот Хъдзън III бе единственият богаташ в затвора в Чарлстаун, осъждан някога за тежко престъпление. Но престъп­лението му бе толкова жестоко и публично - бе изхвърлил невярната си съпруга Катрин от покрива на четириетажната им къща на Бийкън Стрийт върху парада по случай Деня на неза­висимостта през 1919 г., който се спускаше от Бийкън Хил - че Дори наследствените богаташи бяха оставили чашите си от ки­тайски порцелан достатъчно дълго, за да решат, че ако някога се е налагало да хвърлят един от своите на туземците, то това бил моментът. Ланселот Хъдзън III излежал седем години в Чарлстаун за непредумишлено убийство. Макар и не каторга, престоят му в затвора бил тежък и облекчаван единствено от книгите, които позволили да му докарат - сделка, чието условие било да ги остави, след като излезе. Джо прочете поне сто книги от колекцията на Хъдзън. Познаваха се по надписа с дребен гъст почерк в горния десен ъгъл на титулната страница, който гласеше: „Някогашна собственост на Ланселот Хъдзън III. Майната ви.“ Джо чете Дюма, Дикенс и Твен. Чете Малтъс Адам Смит, Маркс и Енгелс, Макиавели, „Федералистът“ и „Икономически софизми“ от Бастиа. След като изчерпа колек­цията на Хъдзън, подхвана каквото друго се намираше - пре­димно булевардни романи и уестърни, - както и всяко списа­ние и вестник, които си проправеха път вътре. Превърна се в нещо като експерт в разчитането на цензурираните думи и из­речения.

Докато разлистваше един брой на Бостън Травелър, той се натъкна на статия за пожар в автогарата на Сейнт Джеймс Стрийт. От стар електрически кабел изскочили искри и подпалили коледната елха в чакалнята. Цялата автогара пламнала. Дъхът на Джо спря, докато разглеждаше снимките на пораже­нията. Шкафчето, в което пазеше спестяванията си, включително 62 000 долара от обира в Питсфийлд, се виждаше в ъгъла на една от тях. Лежеше преобърнато под покривна греда, ме­талът — черен като катран.

Не можеше да реши кое е по-лошо - усещането, че никога повече няма да успее да си поеме въздух, или усещането, че ще повърне огън.

Статията твърдеше, че от изгорялата до основи сграда нищо не е спасено. Джо се съмняваше. Някой ден, когато разполага­ше с нужното време, щеше да проучи кой служител на автобусната компания „Източно крайбрежие“ се е пенсионирал млад и според слуховете живее в разкош зад граница.

Но дотогава щеше да му трябва работа.

МАЗО МУ ПРЕДЛОЖИ такава в края на зимата, в същия ден, в който съобщи на Джо, че обжалването му се придвижва бързо.

- Скоро ще излезеш оттук - каза му Мазо през мрежата.

- При цялото ми уважение, колко скоро?

- До лятото.

Джо се усмихна.

- Наистина ли?

Мазо кимна.

- Съдиите са скъпи, обаче. Ще трябва да си заработиш нуж­ните пари.

- А защо не приемем, че след като не те убих, сме си оправи­ли сметките?