Деннис Лихэйн - Те живеят в нощта

- Но това е животът - възрази Дани.

- Това е един вид живот. Искаш да играеш по техните прави­ла? Няма проблем. Но според мен техните правила са пълни глупости. Според мен няма правила, освен онези, които човек сам си определи.

Отново се взряха мълчаливо един в друг през мрежата. През цялото детство на Джо Дани бе неговият герой. По дяволите, Направо го боготвореше. А сега този бог бе просто човек, който си изкарваше прехраната с падане от коне и се правеше на прострелян.

- Еха, пораснал си, а? - промълви Дани.

- Да - отвърна Джо.

Дани прибра цигарите в джоба си и си сложи шапката.

- Жалко - рече той.

В ЗАТВОРА войната между Уайт и Пескаторе бе спечелена на практика в нощта, в която трима от хората на Уайт бяха застре­ляни от покрива при „опит за бягство“.

Враждата обаче продължаваше, както и сбиванията. През след­ващите шест месеца Джо научи, че войните на практика никога не свършват. Въпреки че той, Мазо и останалите от хората на Пескаторе обединиха сили, бе невъзможно да разбереш дани на този или онзи пазач не са платили да се обърне срещу тях или дали може да се вярва на този или онзи затворник.

Мики Баер бе пребит на двора от един тип, който се оказа женен за сестрата на покойния Дом Покаски. Мики оживя, но щеше да го боли, докато пикае, до края на живота му. Отвън дойдоха новини, че пазач Колвин залага при Сид Майо, сътруд­ник на Уайт. И че Колвин губи.

Тогава Холи Пелетос, бияч на Уайт, влезе да излежи пет го­дини за непредумишлено убийство и започна да дърдори в сто­ловата за смяна на режима. Наложи се да го хвърлят през пери­лата на един от горните етажи.

През някои седмици Джо стоеше буден по две-три нощи от страх или докато се опитваше да осмисли ситуацията от всички ъгли, или защото сърцето му не спираше да тупти бясно в гърди­те, сякаш искаше да си пробие път навън.

Казваш си, че няма да допуснеш затворът да те обсеби.

Казваш си, че няма да допуснеш затворът да вземе душата тй.

Но най-вече си казваш: Ще оживея.

Ще изляза оттук.

Каквото и да ми струва.

Освободиха Мазо една пролетна утрин през 1928 г.

- Ще се видим в деня за свиждания - каза той на Джо. - ще съм от другата страна на мрежата.

Джо му стисна ръка.

- Пазете се.

- Адвокатът ми се е заел с твоя случай. Скоро ще излезеш. Стой нащрек, малкия, опази живота си.

Джо се опита да намери утеха в тези думи, но знаеше, че ако са просто това - приказки, - тогава го очакваше присъда, която щеше да му се струва два пъти по-дълга, защото си е позволил да се обнадежди. Щом Мазо излезеше, напълно вероятно бе да забрави за Джо.

Или щеше да му подхвърля трошици, за да движи делата му зад решетките, без да има никакво намерение да го вземе на работа, когато излезе.

И в двата случая не му оставаше друго, освен да седи и да чака, за да види какво ще стане.

Излизането на Мазо не мина незабелязано. Онова, което кло­кочеше в затвора, навън пламна като залято с бензин. След Кървавия май, както го нарекоха вестниците, Бостън за пръв път заприлича на Детройт и Чикаго. Войниците на Мазо напа­даха букмейкърските пунктове, спиртоварните, камионите и хората на Албърт Уайт като в началото на ловен сезон. А какъв ловен сезон беше само. За един месец Мазо прогони Албърт Уайт от Бостън, а малкото от останалите му верни хора си за­минаха с него.

В затвора усещането бе сякаш във водата бяха сипали хар­мония. Сбиванията спряха. До края на годината никой не бе наръган, хвърлен от последния етаж или пребит на опашката в Столовата. Джо прие, че в Чарлстаун бе настъпил мир, когато успя да сключи сделка с двамата най-добри пивовари на Уайт зад решетките да пласира продукцията им навън. Скоро пазачите започнаха тайно да изнасят джин от затвора, който бе толкова добър, че дори се сдоби с неофициално име - „Наказателно право“.

Джо спа непробудно за пръв път, откакто прекрачи портите на затвора през лятото на 1927 г. Така имаше и време да скърби за баща си и за Ема, процес, който преди отлагаше, защото щещ еда го разсейва, докато други заговорничеха срещу него.

Най-жестоката шега, която Бог му изигра през втората поло­вина на 1928-ма, бе да изпраща Ема в сънищата му. Той усеща­ше краката й да се плъзват между неговите, долавяше уханието на капчиците парфюм, които тя слагаше зад ушите си, отворе­ше ли очи, срещаше нейните само на сантиметър от лицето си, чувстваше дъха й по устните си. Вдигаше ръце, за да прокара длани по голия й гръб. И тогава наистина отваряше очи.