Деннис Лихэйн - Те живеят в нощта

Джо погледна към светлината от прожектора, опръскан с остатъците от трима мъртви мъже. Останалите долу се развикаха и разбягаха. Искаше му се да може да избяга като тях. Планът бе наивен. Заслепен, усещаше точките на прицел по гърдите си. Куршумите щяха да са агресивните отрочета, за които баща го бе предупредил; не само щеше да се срещне със Създате­ля си, но всеки момент щеше да се срещне и с децата си. Един­ствената утеха, за която се сети, бе, че ще умре бързо. След петнайсет минути щеше да пие бира с баща си и чичо Еди.

Прожекторът угасна.

Нещо меко го удари по лицето и падна на рамото му. Джо примигна в тъмното - малка кърпа.

- Избърши си лицето - каза Мазо. - Цялото е оплескано.

Докато се избърше, очите на Джо вече бяха привикнали с тъмното достатъчно, че да различи Мазо на около метър от себе си да пуши една от френските си цигари.

- Мислеше си, че ще те убия ли?

- Мина ми през ум.

Мазо поклати глава.

- Аз съм прост макаронаджия от Ендикот Стрийт. Като оти­да в лъскав ресторант, още не знам коя вилица да използвам. Може и да нямам класа и образование, но никога не удрям в гръб. Нападнах те открито. Точно както ти нападна мен.

Джо кимна и погледна към трите трупа в краката си.

- Какво ще правим с тези? Бих казал, че доста добре ги уда­рихме в гръб.

- Майната им, просеха си го - Мазо прекрачи трупа на Покаски и застана пред Джо. - Ще излезеш оттук по-рано откол­кото си мислиш. Готов ли си тогава да изкараш малко пари?

- Разбира се.

- Дългът ти ще е първо към фамилия Пескаторе и чак след това към теб самия. Ще спазваш ли това правило?

Джо погледна стареца в очите, сигурен, че заедно ще изкарат много пари и че изобщо не може да му вярва.

- Ще го спазвам.

Мазо протегна ръка:

- Разбрахме се тогава.

Джо изтри кръвта от дланта си и стисна ръката на Мазо.

- Да.

- Мистър Пескаторе - обади се някой отдолу.

- Идвам - Мазо отиде до капака и Джо го последва. - Хайде, Джоузеф.

- Наричайте ме Джо. Само баща ми ми казваше Джоузеф.

- Добре.

Докато слизаше по спираловидните стълби в тъмното, Мазо каза:

- Интересното при бащите и синовете е следното - можеш да построиш империя. Да станеш крал. Владетел на Съедине­ните щати. Бог. Но винаги ще си в сянката на баща си. И никога няма да излезеш от нея.

Джо го следваше по тъмните стълби.

- Нямам голямо желание да го правя.

СЛЕД СУТРЕШНА ЦЪРКОВНА СЛУЖБА в „Райската порта“ в Южен Бостън, Томас Кофлин бе положен да почива в мир в гробище „Седър Гроув“ в Дорчестър. На Джо не му позволи­ха да присъства на погребението, но прочете за него във вестник Травелър, който един от пазачите, верни на Мазо, му доне­се същата вечер.

Присъствали двама бивши кметове, Хани Фиц и Андрю Питърс, както и настоящият - Джеймс Майкъл Кърли. Заедно с двама бивши губернатори, петима някогашни окръжни прокурори и двама главни прокурори.

Стекли се полицаи от всички отдели - от градската и от щатската полиция, действащи и пенсионирани, чак от Делауеър на юг и от Бангор, Мейн на север. С всякакви чинове, от всякакви подразделения. На снимката към статията река Непонсет се виеше край далечната страна на гробището, но Джо едва я зърна, защото цялото пространство бе заето от сини фуражки и сини униформи.

Това е властта, помисли си той. Това е наследство.

И почти веднага се запита - и какво от това?

Погребението на баща му бе събрало хиляда души в гpoбище на брега на Непонсет. И някой ден може би кадети щяха да се обучават в крило „Томас К. Кофлин“ в сградата на Бостънска­та полицейска академия или пътниците щяха да преминават с влак по моста „Кофлин“ на път за работа всяка сутрин.

Прекрасно.

И въпреки това, смъртта си е смърт. Мъртъв си. Нито една сграда, наследство или кръстен на теб мост не могат да те върнат.

Човек разполага със сигурност само с един живот, тъй че по- добре е да го живее.

Джо постави вестника до себе си в леглото. Имаше нов дю­шек, който го чакаше в килията, когато се върна вчера от рабо­та, заедно с малка масичка, стол и настолна газена лампа. В чекмеджето на масичката намери кибрит и нов гребен.

Джо духна лампата и седна да пуши на тъмно. Слушаше зву­ците от фабриките и лодките в реката, които си изпращаха сиг­нали в тесния канал. Отвори капака на бащиния си часовник, затвори го с щракване, пак го отвори. Отваря го и го затваря, отваря го и го затваря, докато химическият мирис от фабрики­те нахлуваше през високия прозорец.