Деннис Лихэйн - Те живеят в нощта

Сега, докато вървеше по този коридор, Джо видя как го под­държаха толкова чист - пода на всяка килия бършеше отделен затворник. През високите колкото неговото прозорчета се виж­даха късчета небе. Квадратчетата до едно бяха тъмносини, почти черни, при което Джо се зачуди виждаха ли нещо чистачите в килиите. Всички лампи осветяваха коридора. Може би пазачи­те щяха да донесат фенери, щом след няколко минути здрачът преминеше в нощ.

Но наоколо нямаше пазачи. Само този, който го водеше по коридора, същият, който го водеше до стаята за свиждания, дето вървеше прекалено бързо, което някой ден щеше да му навлече беля, защото целта бе затворникът винаги да върви отпред. Ако пазачът излезеше пред затворника, имаше опасност затворникът да се заеме с всевъзможни нечестиви дела, като например на­чина, по който Джо премести металната пръчка от китката в задника си преди пет минути. Искаше му се обаче да бе потренирал. Никак не бе лесно да вървиш със стиснати бузи на зад­ника и да изглеждаш естествено.

Но къде бяха другите пазачи? През вечерите, когато Мазо се разхождаше по стената, присъствието им бе рехаво; все пак не всички работеха за Мазо, но онези, които не работеха, никога нямаше да ги изпортят. Джо обаче се оглеждаше крадешком, докато вървеше, и страховете му се оправдаха - в момента тук горе нямаше пазачи. А когато огледа по-добре затворниците, чистещи и килиите: те бяха Убийствената смяна.

Доказа му го острата глава на Базил Чигис. Дори затворническата шапка не можеше да я прикрие. Базил миеше с парцал седмата килия по коридора. Вонящият мъж, който бе опрял металното острие в дясното ухо на Джо, чистеше осмата. В десетата празна килия кофа побутваше Дом Покаски, изгорил живо собственото си семейство - жена, две дъщери, тъща, да не го­ворим за трите котки, които бе заключил в килера.

В края на коридора Хипо и Налдо Алиенте стояха пред вра­тата към стълбището. Дори да им се струваше странно по-силното присъствие на затворници и по-рядката от когато и да било наличност на пазачи, го прикриваха по забележителен начин. Лицата им бяха напълно безизразни, с изключение на самодо­волството, характерно за властващата класа.

„Приятелчета“, помисли си Джо, „гответе се за промяна“.

- Вдигни ръце - каза му Хипо. - Трябва да те претърся.

Джо не се поколеба, но съжали, че не е напъхал пръчката в ануса си. Дръжката, колко и малка да беше, лежеше в основата на гръбнака му, но Хипо можеше да я напипа, да вдигне ризата и да използва острието върху самия него. Джо държеше ръцете си високо, изненадан от спокойствието си: не трепереше, не се потеше, не показваше външни признаци на страх. Хипо потупа с лапите си краката на Джо, ребрата, прокара длан по гърдите му, а другата по гърба. Върхът на пръста му закачи дръжката и Джо усети как пръчката се наклонява назад. Напрегна мускули, наясно, че животът му зависи от нещо толкова нелепо като това, колко силно може да стисне бузите на задника си.

Хипо сграбчи Джо за раменете и го обърна с лице към себе си.

- Отвори си устата.

Джо го направи.

- По-широко.

Джо се подчини.

Хипо надзърна в устата му.

- Чист е - каза и отстъпи назад.

Джо понечи да премине, но Налдо Алиенте му препречи пътя. Взря се в лицето на Джо, сякаш четеше мислите му.

- Ако старецът умре, и ти умираш с него, ясно ли е? - попита той.

Джо кимна, напълно съзнаващ, че независимо какво се случеше с него и с Пескаторе, в момента Налдо изживяваше по следните минути от живота си.

- Не се и съмнявам.

Налдо отстъпи, Хипо отвори вратата и Джо прекрачи прага. От другата й страна имаше само вито желязно стълбище. То водеше от циментовата площадка до капак, който стоеше отво­рен нощем. Джо извади пръчката от панталона си и я пъхна в джоба на грубата си раирана риза. Когато стигна до върха на стълбите, стисна дясната си ръка в юмрук, разгъна показалеца и средния пръст и вдигна ръка през дупката, за да го види па­зачът в най-близката кула. Лъчът на прожектора в кулата се премести наляво, после надясно и зашари в бърз зигзаг - раз­решението за излизане. Джо се качи през отвора, излезе на пъте­ката и се огледа, докато не различи Мазо на около пет метра надолу по стената точно срещу централната кула.

Джо тръгна към него, а металната пръчка потупваше леко бедрото му. Единственото място, към което централната кула нямаше видимост, бе пространството директно под нея. Докато Мазо си стоеше на мястото, двамата щяха да са невидими. Ко­гато Джо наближи, видя, че Мазо пуши от любимите си горчи­ви френски цигари, от онези жълтите, и се взира на запад отвъд промишлената пустош.