Деннис Лихэйн - Те живеят в нощта

Но намерението, което Томас прочете в очите на Морис Добсън в последния миг - всичко стана наистина толкова бързо само за миг, - бе да се предаде. Томас стоеше на един метър с изваден служебен револвер, ръката му не потрепваше, пръстът му бе на спусъка, готов бе да го дръпне - и как иначе, след като бе извадил пистолета? - когато видя през сивите като речни камъчета очи на Морис Добсън да минава примирение със съдбата, с това, че ще влезе в затвора, че всичко е при­ключило. Томас се почувства несправедливо опроверган. С какво точно в началото не можеше да каже. Но щом дръпна спусъка, разбра.

Куршумът влезе през лявото око на злощастния Морис Добсън, на покойния Морис Добсън, който умря преди още да падне на земята, а топлината от изстрела остави ивица върху кожата точно под слепоочието на Барет У Станфорд II. Когато куршумът постигна целта си, Томас разбра какво му е било от­казано и защо бе предприел толкова окончателни мерки, за да поправи това.

Щом двама мъже насочеха оръжията си един към друг, те сключваха договор пред очите на Бог, чието единствено при­емливо изпълнение бе единият да изпрати другия при Него.

Или поне така мислеше в онзи момент.

През годините, дори след като видеше дъното на поредната чаша, дори с Еди Макена, който знаеше повечето му тайни, Томас не бе казвал на никого какво бе намерението, което всъщност видя в очите на Морис Добсън. И макар да не се гор­дееше с постъпката си и следователно с часовника, той никога не излизаше от вкъщи без него, защото часовникът бе свидетел на огромната отговорност на професията му - ние не прилага­ме законите на хората; ние прилагаме волята на природата. Бог е не е само някакъв облечен в бяла роба цар в небето, склонен към сантименталности при намесата си в човешките дела. Той бе ковящото се желязо и огънят в пастта на пещите, които го­ряха по стотици години. Бог бе законът на желязото и законът на огъня. Бог бе природата и природата бе Бог. Едното не мо­жеше да съществува без другото.

А ти, Джоузеф, най-малкият ми син, блудният романтик, трънливото ми сърце - сега ти трябва да напомниш на хората за законите. На най-лошите сред хората. Или да умреш от сла­бост, от морални съмнения, от липса на воля.

Ще се моля за теб, защото само молитвите остават, когато властта се стопи. А аз вече нямам власт. Не мога да се протегна зад онези гранитни стени. Не мога да забавя или спра времето. По дяволите, в момента дори не знам колко е часът.

Томас погледна към градината, почти готова за беритба. Молеше се за Джо. Молеше се за море от предци, повечето от които не познаваше, но въпреки това виждаше толкова ясно - море от прекършени души, белязани от алкохолизъм, глад и тъмни пориви. Пожела вечния им сън да е спокоен и си пожела да доживее да види внук.

ДЖО НАМЕРИ ХИПО ФАСИНИ на двора и му каза, че баща му е размислил.

- Много ясно - отвърна Хипо.

- Освен това ми даде един адрес.

- Нима? - дебелият мъж се залюля на пети със зареян по­глед. - Чий?

- На Албърт Уайт.

- Албърт Уайт живее в Ашмънт Хил.

- Чувам, че напоследък не ходи често там.

- Дай ми адреса тогава.

- Майната ти.

Хипо Фасини погледна към земята и трите му брадички потънаха в райетата на униформата му.

- Моля?

- Кажи на Мазо, че довечера ще го донеса на стената.

- Не си в позиция за преговори, малкия.

Джо се взира в него, докато Хипо не го погледна в очите, и рече:

- Напротив - и се отдалечи.

ЧАС ПРЕДИ СРЕЩАТА СИ с Пескаторе, повърна два пъти в дървената кофа. Ръцете му трепереха. От време на време по­трепваха и брадичката, и устните му. Кръвта му бумтеше като налагащи го юмруци в ушите. Бе завързал металната пръчка върху китката си с кожената връзка за обувки, дадена му от Емил Лоусън. Точно преди да излезе от килията, щеше да я пре­мести между бузите на задника си. Лоусън го бе увещавал на­право да си я напъха в задника, но Джо си представи как някой от бабаитите на Мазо го кара да седне и реши, че ще бъде меж­ду бузите или изобщо няма да я крие. Мислеше си да я премес­ти десет минути преди да излезе, за да свикне да се движи с нея, но един пазач дойде четирийсет минути по-рано, за да му съобщи, че има посетител.

Смрачаваше се. Свижданията отдавна бяха свършили.

- Кой? - попита Джо, докато вървеше след пазача по коридо­ра, и чак тогава се сети, че пръчката още е завързана към кит­ката му.

- Някой, който знае на чие ухо да прошепне.

- Явно - Джо се опитваше да не изостава от бързата крачка на пазача. - Но кой е все пак?