Деннис Лихэйн - Те живеят в нощта

Знаеше, че го чакат да каже нещо. Нямаше представа откъде, но го знаеше. Това щеше да е знак да му сторят онова, което възнамеряваха. Ако проговореше, щеше да излезе, че ги умо­лява. Дори да не ги помолеше да пощадят живота му, да прого­вори на тези мъже, само по себе си щеше да бъде молба. И преди да го убият, щяха да му се изсмеят.

Очите на Базил Чингис бяха сини като река малко преди да замръзне. В тъмното мина малко време, преди Джо да различи пак истинския им цвят, но накрая го видя. Представи си какво би било усещането да усети паренето на този цвят върху пал­ците си, когато ги забиеше в очите на Базил.

Те са просто хора, каза си Джо, а не демони. Човекът може да бъде убит. Дори трима мъже. Просто трябва да действаш.

Взрян в светлосините пламъци на Базил Чигинс, Джо усетй как хипнотичната им сила намалява, докато си напомняше, че тези хора не притежават свръхсили и не са по-специални oт него - съзнанието, крайниците и волята им работеха като него­вите - и бе напълно постижимо да ги надвие.

Но какво щеше да прави след това? Къде щеше да отиде? Килията му бе два метра дълга и три метра широка.

Трябва да си решен да ги убиеш. Нападни сега, преди те да са те нападнали. И след като ги повалиш, извий шибаните им вратове.

Още докато си представяше как ще го направи, съзнаваше, че е невъзможно. Ако беше само един и Джо го бе нападнал неочаквано, вероятно би имал някакъв шанс. Но да нападне трима от седнало положение?

Страхът се разпростря надолу към вътрешностите и нагоре към гърлото. Потеше се, а ръцете му трепереха в ръкавите.

Движението дойде едновременно отляво и отдясно. Докато се усети, остриетата вече бяха опрени в тъпанчетата на ушите му. Не виждаше ножовете, но видя острието, което Базил Чигинс извади от диплите на затворническата си униформа. Тънка метална пръчка, дълга колкото половин билярдна щека, и Ба­зил трябваше да вдигне лакът, за да опре върха й в гърлото на Джо. Посегна зад гърба си и извади нещо от колана на пантало­на си и на Джо му се прииска да не го бе виждал, защото отказ­ваше да повярва, че е в килията с тези мъже. Базил Чигис вдиг­на дървения чук над задния край на металното острие.

„Отче наш“, помисли си Джо, „който си на небесата...“ Забрави остатъка от молитвата. Бе служил на олтара в църква­та шест години, а забрави молитвата.

Погледът на Базил Чингис оставаше непроменен. Очите му бяха безизразни. Лявата му ръка стискаше пръчката. Дясната му ръка стискаше чука. Едно замахване и върхът щеше да про­ниже гърлото на Джо и да се забие в сърцето му.

„ ... и Бог е с нас. Благослови храната ни...“

Не, не. Това бе благодарствената молитва преди хранене. ”Отче наш“ продължаваше по друг начин. Беше...

Не можеше да си спомни.

”Отче наш, който си на небесата, прости нам дълговете ни, както...“

Вратата на килията се отвори и влезе Емил Лоусън. Той отиде при тях, коленичи отдясно на Базил Чигис и изгледа Джо.

- Чух, че си хубавец. Не са ме излъгали. - Той поглади чети­ната по бузите си. - Сещаш ли се за нещо, което в момента да не мога да ти отнема?

„Душата ми, например?“, помисли си Джо. Но тук, в тази тъмна килия, вероятно и нея можеха да му отнемат.

Проклет да е, ако отговори обаче.

Емил Лоусън рече:

- Отговори на въпроса или ще ти извадя окото и ще го дам на Базил да го изяде.

- Няма нещо, което да не можете да ми отнемете - отвърна Джо.

Емил Лоусън избърса пода на килията с длан, преди да сед­не.

- Искаш ли да си вървим? Искаш ли да напуснем килията ти още тази вечер?

- Да.

- Беше помолен да направиш нещо за мистър Пескаторе и ти отказа.

- Не съм отказал. Решението не зависеше от мен.

Щангата сс плъзна по потното гърло на Джо и се удари отстрани във врата му, като смъкна кожа. Базил Чигис я върна в основата на гърлото му.

- Татко ти - кимна Емил Лоусън. - Ченгето. Какво трябваше да направи той?

Какво?

- Знаеш много добре.

- Да се престорим, че не знам. Отговори на въпроса.

Джо си пое бавно въздух.

- Брендън Лумис.

- Какво за него?

- Арестували са го. Вдругиден ще се яви в съда.

Емил Лоусън преплете пръсти зад главата си и се усмихна. ;

- И татенцето е трябвало да го убие, но е отказал.

- Да.

- Напротив, казал е да.

- Каза „не“.

Емил Лоусън поклати глава.

- Ще кажеш на първия хаймана на Пескаторе, когото видиш, че баща ти ти е пратил вест по някой от пазачите и ще се погри­жи за Брени Лумис. Както и че е разбрал къде се крие Албърт Уайт и ти е дал адреса. Ще го предадеш на стария Пескаторе, но само лично. Следиш ли ми мисълта, хубавецо?