Деннис Лихэйн - Те живеят в нощта

Пазачът отключи портата на отделението и махна на Джо мине.

- Каза, че ти е брат.

ТОЙ ВЛЕЗЕ В ПОМЕЩЕНИЕТО и свали шапката си. Наложи се да се наведе, докато минаваше през вратата, тъй като се из­висяваше цяла глава над повечето хора. Тъмната му коса беше леко оредяла и прошарена над ушите. Джо направи сметка и осъзна, че трябва да е на... трийсет и пет години. Въпреки това беше невероятно красив, макар времето да бе оставило своя отпечатък върху лицето му.

Носеше черен, леко омачкан костюм от три части с остри ревери. Подобни костюми носеха управители на складове за зърно или хора, които пътуваха много - търговци, профсъюз­ни лидери. Под сакото Дани беше с бяла риза, но без вра­товръзка.

Той остави шапката си на масата и се вгледа през разделяща­та ги мрежа.

- Да му се не види - започна Дани, - вече не си на тринайсет, нали?

Джо забеляза колко зачервени са очите на брат му.

- А ти не си на двайсет и пет.

Дани запали цигара и кибритената клечка потрепна между пръстите му. Голям, сбръчкан в средата белег, прорязваше опа­кото на дланта му.

- Още ли ядеш тупаници?

Джо сви рамене.

- Като че ли не. Уча се да се бия мръсно.

Дани повдигна вежди при тези думи и издиша облаче дим.

- Той е мъртъв, Джо.

Джо знаеше кой е „той“. Частица от него го знаеше от по­следния път, когато го видя в тази стая. Но друга част от него не можеше да приеме. Не искаше.

- Кой?

Брат му погледна за миг към тавана и после пак към него.

- Татко, Джо. Татко е мъртъв.

- Как?

- Според мен ли? Инфаркт.

- Ти...?

- Какво?

- Беше ли там?

Дани поклати глава.

- Изпуснах го за половин час. Още беше топъл, когато го намерих.

- Сигурен ли си, че не е било... - започна Джо.

- Какво?

- Убийство.

- Какво, по дяволите, ти правят тук? - Дани се огледа. - Не, Джо, починал е от инфаркт или инсулт.

- Откъде знаеш?

Дани присви очи.

- Усмихваше се.

- Моля?

- Да - изкиска се Дани. - Сещаш се за онази негова тънка усмивчица, нали? Сякаш бе чул известна само нему шега или си спомняше нещо отдавна случило се, преди ние да се родим? Сещаш ли се?

- Да - отвърна Джо и се изненада от шепота си. - Сещам се.

- Часовникът обаче го нямаше.

Главата на Джо бучеше.

- Часовникът му - повтори Дани. - Нямаше го. Той никога не...

- У мен е - отвърна Джо. - Даде ми го в случай, че изпадна в беда. Сещаш се, ако загазя тук.

- Значи е у теб.

- Да - отвърна Джо, а лъжата прогори стомаха му. Видя от­ново как Мазо затваря ръка около часовника и му идеше да удря главата си в цимента, докато не я разбие.

- Добре - рече Дани. - Това е добре.

- Не е. Пълни глупости са това, но в момента така стоят не­щата.

Двамата мълчаха известно време. В далечината отвъд стени­те се изпищя фабрична сирена.

- Знаеш ли къде мога да намеря Конър? - попита Дани.

Джо кимна:

- В „Абътсфорд“ е.

- Училището за слепи? Какво прави там?

- Там живее. Един ден просто се събуди и заряза всичко.

- Е, подобна травма би вкиснала всеки.

- Той беше вкиснат още преди травмата - рече Джо.

Дани сви рамене в съгласие и двамата поседяха смълчани около минута.

Джо попита:

- Къде го намери?

- Ти как мислиш? -Дани хвърли фаса си на пода, настъпи го и издиша струйка дим изпод извитата си горна устна. - Беше отзад, седнал на онзи стол на верандата, нали го знаеш? Гле­даше...

Дани сведе глава и махна с ръка.

- Градината - довърши Джо.

НОВИНИТЕ ОТ ВЪНШНИЯ СВЯТ успяваха да се промъкнат дори в затвора. През онази година всички спортни разгово­ри бяха свързани с „Ню Йорк Янкис“ и убийствената им смяна батери Комс, Кониг, Рут, Гериг, Мойзел и Лазери. Само Рут бе направил умопомрачителните шейсет хоумръна, а другите пе­тима батери бяха толкова безкомпромисни, че единственият въпрос, който оставаше, бе с какво унизително превъзходство ще пометат „Питсбърг Пайрътс“ в Световните серии.

Джо, подвижна бейзболна енциклопедия, щеше да се радва да види мача на любимия си отбор, защото знаеше, че подобни играчи едва ли някога пак ще се съберат в него. И въпреки това времето, прекарано в Чарлстаун, бе насадило у него презрение към всеки, който би нарекъл група спортисти „Убийствената смяна“.

Ако искате да видите убийствена смяна, помисли си той онзи ден непосредствено след вечеря, елате да ме видите след малко. Входът към пътеката върху стената на затвора се намираше зад врата в дъното на блок F на последния етаж в Северното крило. Бе невъзможно човек да стигне до тази врата, без да го видят. Дори до етажа не можеше да се стигне без преминаване три отделни портала. След като ги преминеш, се изправяш пред празен коридор. Дори в претъпкан затвор като този държаха дванайсетте килии там празни и по-чисти от църква преди кръщене.