Деннис Лихэйн - Те живеят в нощта

Той погледна мълчаливо към Джо, дръпна от цигарата си и издиша дима с влажно хриптене, след което каза:

- Съжалявам за баща ти.

Джо спря и допуши своята цигара. Нощта се разстилаше по лицето му като плащ, а въздухът наоколо се изпаряваше, дока­то липсата на кислород не стисна главата му като в менгеме.

Нямаше начин Мазо да знае. Дори с всичките си връзки. Дани бе казал, че се е свързал лично с главен директор Майкъл Кроли, някогашен партньор в патрулите на баща му и чийто пост очакваше той да наследи преди онази нощ зад хотел ”Статлър“. Изнесли Томас Кофлин тайно през задната врата на къщата и го натоварили в необозначена полицейска кола, след което го вкарали в моргата през подземен вход.

Съжалявам за баща ти.

Не, каза си Джо. Няма откъде да е научил. Невъзможно е.

Джо намери цигарата си и я пъхна между устните. Мазо драс­на кибритена клечка в парапета и му я запали, а очите му се изпълниха с благосклонност, на която бе способен, когато е уместно.

- За какво съжалявате? - попита Джо.

Мазо сви рамене.

- Никой човек не бива да бъде молен да извърши нещо, кое­то не е в природата му, Джоузеф, дори за да помогне на близък. Не бе честно да искаме това от него, а и от теб. Но пък какво е честно на този свят?

Пулсът на Джо се смъкна обратно от гърлото и ушите му.

Двамата с Мазо облегнаха лакти на парапета и продължиха да пушат. Светлините на лодките по река Мистик се плъзгаха в гъстата сивота в далечината като прокудени звезди. Белият пушек от леярната се виеше като змия към тях. Въздухът мири­шеше на уловена в капан жега и дъжд, който отказва да завали.

- Повече няма да искам подобно нещо от баща ти, Джоузеф - кимна отсечено Мазо. - Обещавам ти.

Джо го погледна твърдо.

- Напротив, Мазо.

- Мистър Пескаторе, Джоузеф.

- Извинявайте - отвърна Джо и цигарата се изплъзна между , пръстите му. Той се наведе да я вдигне.

Вместо това обаче обгърна с ръце глезените на Мазо и го вдигна рязко.

- Не викай - Джо се изправи и главата на стареца увисна над бездната отвъд парапета. - Ако викнеш, ще ге пусна.

Старецът задиша учестено. Краката му ритаха ребрата на Джо.

- Престани да се бориш, иначе няма да успея да те удържа-

Минаха няколко секунди, но краката на Мазо спряха да се движат.

- Носиш ли някакво оръжие? Не ме лъжи.

Гласът долетя от ръба:

- Да.

- Колко?

- Само едно.

Джо пусна глезените.

Мазо размаха ръце, сякаш в този момент щеше да се научи да лети. Плъзна се напред по гърди и тъмнината погълна глава­та и торса му. Вероятно щеше да извика, но Джо пъхна ръка в колана на панталона му, заби пета в стената на парапета и се наведе назад.

Мазо издаде поредица от задавени звуци, пискливи като на изоставено в гората бебе.

- Колко? - повтори Джо.

В продължение на минута се чуваше само гъгнене, но после отговорът дойде:

- Две.

- Къде са?

- Бръснач в чорапа, пирони в джоба.

Пирони ли? Джо непременно искаше да ги види. Потупа джо­бовете му със свободната си ръка и напипа странна издутина. Бръкна чевръсто и извади предмет, който на пръв поглед из­глеждаше като гребен. Четири къси пирона бяха запоени към метална лента, която на свой ред бе запоена към четири криви халки.

- Слагаш го на ръката и стисваш юмрук, така ли? - попита Джо.

- Да.

- Гадно.

Той остави гребена на парапета и намери бръснача в чорапа На Мазо - марка „Уилкинсън“ с перлена дръжка. Остави го до пироните.

- Вече зави ли ти се свят?

- Да - отвърна приглушено Мазо.

- Така и очаквах. - Джо намести ръката си върху колана му. - Съгласни ли сме, Мазо, че ако отворя пръсти, ще си едно мъртво моско свинче?

- Да.

- В крака си имам дупка от шибана белачка за картофи зара­ди теб!

- Аз... аз... ти...

- Моля? Говори по-ясно.

Отговорът излезе като съскане.

- Аз те спасих.

- За да изнудваш баща ми.

Джо натисна с лакът между раменете на Мазо. Старецът из­писка.

- Какво искаш? - гласът на Мазо започваше да заглъхва от липсата на кислород.

- Чувал ли си за Ема Гулд?

- Не.

- Албърт Уайт я уби.

- Никога не съм чувал това име.

Джо го дръпна обратно и го обърна по гръб. Направи крачка назад и остави стареца да си поеме дъх.

После протегна ръка и щракна с пръсти:

- Дай ми часовника.

Мазо не се и поколеба. Извади го от джоба на панталона си и му го подаде. Джо го стисна в дланта си, а цъкането премина през кожата и се вля в кръвта му.

- Баща ми умря днес - каза той, наясно, че сигурно изглежда умопомрачен да скача така от темата за Ема към баща си. Но не го интересуваше. Искаше да изрази с думи нещо, за което ня­маше думи.