Деннис Лихэйн - Те живеят в нощта

Баща му беше мъртъв. Той вече не бе ничий син.

Беше човек без минало и очаквания. Откъснат празен лист хартия.

Почувства се като пилигрим, току-що тръгнал от брега на Родина, която никога повече няма да види, за да прекоси море­то под черно небе и да пристигне в нов свят, който сякаш нео­формен чака именно него.

Да даде име на страната, да я претвори по свой образ и подобие, тя да прегърне ценностите му и да ги разнесе по целия свят.

Хлопна капака на часовника, стисна го в длан и затвори очи, като не видя брега на новата страна, черното небе да дава на далечни бели звезди, които огряваха него и тънката ивица вода, останала между тях.

Ще ми липсваш. Ще скърбя за теб. Но сега съм прероден. И наистина свободен.

ДВА ДНИ СЛЕД ПОГРЕБЕНИЕТО Дани му дойде на свижда­не за последно.

Наведе се към мрежата и попита:

- Как си, братчето ми?

- Оправям се - отвърна Джо. - А ти?

- Знаеш.

- Не, не знам. Нищо не знам. Замина за Тълса с Нора и Лутър преди осем години и оттогава чувам за теб само слухове.

Дани призна, че е прав с кимване. Извади цигарите си, запа­ли една и мисли известно време преди да заговори:

- Двамата с Лутър се захванахме със строителен бизнес там. Строяхме къщи в квартала на чернокожите. Справяхме се доб­ре. Не се къпехме в пари, но припечелвахме. Работех и като заместник-шериф. Представяш ли си?

Джо се усмихна.

- А носеше ли каубойска шапка?

- Синко - отвърна Дани носово, - носех шест пищова. По един на всеки хълбок.

Джо се разсмя:

- А шалче на врата?

Дани също се разсмя.

- Естествено. И каубойски ботуши.

- С шпори ли?

Дани присви очи и поклати глава.

- Все някъде трябваше да тегля чертата.

Джо още се кикотеше, когато попита:

- И какво стана? Чухме нещо за някакъв метеж.

Светлинката в очите на Дани угасна.

- Изгориха го до основни.

- Град Тълса ли?

- Черната Тълса, да. Кварталът, в който живееше Лутър „Грийнууд“. Една нощ в ареста дойдоха бели, за да линчуват чернокож младеж, защото опипал бяло момиче между краката. Истината обаче бе, че момичето се срещало тайно с момчето от месеци. Момчето скъсало с нея, това не й се понравило и подала лъжливата си жалба, а ние трябваше да го аресту­ваме. Тъкмо когато се канехме да го пуснем поради липса на доказателства, всички добри хора от Тълса се появиха с въжета в ръка. Малко след това дойде и група чернокожи, сред които Лутър. Чернокожите обаче бяха въоръжени. Никой не го бе очаквал. И бандата, дошла да линчува момчето, се оттегли - Дани угаси фаса с тока на обувката си. - На следващата сут­рин белите прекосиха железопътните релси и показаха на чер­нокожите момчета какво се случва, когато насочиш оръжие към някой от тях.

- Значи това бил метежът.

Дани поклати глава.

- Не беше метеж, а касапница. Застрелваха и подпалваха всеки чернокож, изпречил се пред очите им - деца, жени, стар­ци, за тях бе без значение. Да бе видял само как тези стожери на обществото стреляха - всички до един, и редовните посети­тели на църковните служби, и ротарианците. Накрая ненормалниците прелетяха със селскостопански самолети и хвърлиха саморъчни огнени бомби върху къщите. Чернокожите излиза­ха тичешком от горящите сгради, а белите ги чакаха отвън с автомати. Покосяваха ги на шибаната улица. Убиха стотици. Стотици хора просто лежаха по улиците. Приличаха на купища дрехи, боядисали се в червено при прането - Дани преплете пръсти зад тила си и издиша шумно през устата. - След това обикалях из квартала и товарех труповете в каруци. Не спирах да си мисля: Къде е държавата ми? Къде отиде тя?

Никой от двамата не проговори дълго време, дока то Джо не попита:

- А Лутър?

Дани вдигна длан.

- Той оцеля. Видях го, когато с жена му и детето тръгваха към Чикаго. Знаеш ли кое е най-страшното при подобни... събития, Джо? Оцеляваш, но изпитваш особен срам. Не мога да го обясня. Просто целият си изпълнен със срам. А останалите оцелели? Те също се срамуват. И не смеете да погледнете в очите. Мирисът на случилото се полепва по теб и се чудиш как ще живееш с тази воня до края на живота си. И не искаш никой друг, който мирише по същия начин, да се приближава до теб за да не те увони още повече.

- Нора? - попита Джо.

Дани кимна:

- Още сме заедно.

- Имате ли деца?

Дани поклати глава.

- Да не мислиш, че ако си станал чичо, няма да ти кажа?

- От осем години съм те виждал само веднъж, Дани. Не знам как върви животът ти.

Дани кимна и Джо видя ясно онова, което досега само бе подозирал - нещо в брат му, нещо дълбоко в душата му, се бе пречупило.