Деннис Лихэйн - Те живеят в нощта

Но тъкмо когато си го помисли, частица от стария Дани се завърна с дяволита усмивка.

- През последните няколко години с Нора живеем в Ню Йорк.

- И с какво се занимавате?

- С представления.

- Какви представления?

- Филми, там така им викат - представления. Малко е обърк­ващо, защото много хора наричат и пиесите представления. Но все тая, филми, представления.

- Занимаваш се с кино?

Дани кимна оживено.

- Нора даде началото. Намери си работа в една компания, „Силвър Фрейм“. Евреи са, но са добри хора. Водеше счето­водството им, но след известно време я помолиха да се заеме с някои допълнителни задачи като реклама и дори костюми. По онова време в общи линии всички вършеха всичко, режисьорите приготвяха кафе, операторите разхождаха кучето на главната актриса.

- И това ли е работата в киното? - попита Джо.

Дани се засмя.

- Чакай, става по-интересно. Когато се запознах с шефовете на Нора, един от тях, Хърм Силвър, страхотен човек, много забавен, ме попита... дръж се... попита ме дали съм правил кас­кади.

- Какво, по дяволите, са каскади? - Джо запали цигара.

- Нали си виждал как някой актьор пада от кон? Всъщност не пада той, а каскадьорът. Професионалист. Следващия път, ко­гато гледаш филм, щом актьорът се подхлъзне на бананова кора, препъне се в бордюр и дори когато тича по улицата, се вгледай внимателно, защото това не е той, а някой като мен.

- Чакай малко, в колко филма си участвал?

Дани се замисли.

- Май към седемдесет и пет.

- Седемдесет и пет? - Джо извади цигарата от устата си.

- Е, много от тях са късометражни. Това са филмите, които...

- Боже, знам какво е късометражен филм.

- Но не знаеше какво са каскади, нали?

Джо му показа среден пръст.

- Тъй че, да, в доста филми съм участвал. Дори написах ня­колко късометражни.

Джо зяпна.

- Написал си...?

Дани кимна.

- Да, късички филми. Деца от долен Ийст Сайд, които сс опитват да изкъпят кучето на богаташка, губят го, богаташката се обажда в полицията, следва щура гоненица... такива неща.

Джо пусна цигарата на пода, преди да му е изгорила пръс­тите.

- Колко филма си написал?

- Дотук пет, но Хърм смята, че имам талант и иска скоро да ме пробва за пълнометражни филми. Ще стана сценарист.

- Какво е сценарист?

- Човекът, който пише филмите, умнико - отвърна Дани и на и Ред показа среден пръст на Джо.

- Я чакай, а къде е Нора в цялата тази работа?

- В Калифорния.

- Нали каза, че сте в Ню Йорк.

- Бяхме. Но наскоро „Силвър Фрейм“ засне евтино два фил­ма, които обаче станаха хитове. Междувременно Едисон за­почна да завежда дела наред в Ню Йорк заради патенти за камери, но в Калифорния тези патенти не важат. Освен това там времето е хубаво триста и шейсет дни в годината, затова всички се отправят нататък. Братята Силвър решиха, че сега е моментът и те да заминат. Нора тръгна преди седмица, за­щото стана директор на продукциите, изкачи се по йерархич­ната стълбичка, а аз ще изпълнявам каскади след три седмици за филма „Шерифите от Пекос“. Върнах се, за да кажа на тат­ко, че отново заминавам на запад и да го поканя на гости, ко­гато се пенсионира. Не знаех кога ще го видя отново. Както и теб.

- Радвам се за теб - каза Джо и поклати глава невярващо. Животът на Дани - боксьор, ченге, профсъюзен лидер, бизнес­мен, заместник-шериф, каскадьор, обещаващ писател - бе оли­цетворение на американския живот.

- Трябва да дойдеш - каза брат му.

- Моля?

- Когато излезеш оттук, трябва да дойдеш при нас. Сериозно говоря. Ще падаш от коне срещу заплащане и ще се стоварваш през захарни прозорци, направени да изглеждат като стъкло, защото уж са те застреляли. През останалото време ще се изле­жаваш на слънце и ще се срещаш с начинаещи актриси край басейна.

За миг Джо си го представи - друг живот, мечта за сини води, жени със златист тен, палми.

- Само на две седмици с влак е, братко.

Джо се разсмя, като си представи.

- Работата е добра - продължи Дани. - Ако решиш да дойдеш, ще те обуча.

Все още усмихнат, Джо поклати глава.

- Това е почтена професия, Джо.

- Знам.

- Няма да се налага непрестанно да се озърташ през рамо.

- Въпросът не е в това.

- А в какво тогава? - Дани изглеждаше искрено заинтригу­ван.

- В нощта. Тя си има свои правила.

- Денят също си има правила.

- О, много добре ги знам - отвърна Джо, - но не ми се нравят.

Дълго се взираха един в друг през мрежата.

- Не разбирам - каза тихо Дани.

- Знам. Ти вярваш на всички онези приказки, че на света има добри и лоши хора. Лихвар чупи крака на свой длъжник, бан­кер изхвърля човек от дома му по същата причина, а ти си мис­лиш, че между двамата има разлика, че банкерът просто си върши работата, а лихварят е престъпник. Аз харесвам повече лихваря, защото той не се преструва, а банкерът трябва в момента да седи на моето място. Няма да водя живот, в който си плащам шибаните данъци, поднасям на шефа си лимонада на служебния пикник и си правя застраховка живот. Няма да оста­рея и да надебелея, за да мога да се включа в някой мъжки клуб в Бак Бей, да пуша пури с кретени в някоя задна стая, да разго­варям за играта на скуош и за оценките на децата си. Да умра на бюро в кабинет, от чиято врата вече ще са заличили името ми преди още да са ме погребали.