Мазо присви очи, спретнат с кашмиреното си палто и вълнен костюм, гарниран с карамфил на ревера в същия цвят като лентата на шапката му.
- Добре. Между другото, приятелят ни мистър Уайт вдига много шум в Тампа.
- Тампа ли?
Мазо кимна.
- Още държи няколко места там. Не мога да ги взема всичките, защото нюйоркчани също имат интереси в града и дадоха ясно да се разбере, че точно сега не бива да ги предизвиквам. Той прекарва ром по нашите маршрути и не мога да направя нищо и по този въпрос. Но тъй като навлиза на моя територия долу на юг, момчетата от Ню Йорк ми дадоха разрешение да го изтласкам.
- И какво точно включва разрешението? - попита Джо.
- Само да не го убивам.
- Добре, какво ще правиш тогава?
- Въпросът не е какво ще направя аз, а какво ще направиш ти, Джо. Искам ти да поемеш нещата там.
- Но Лy Ормино държи Тампа.
Той ще реши, че тези главоболия повече не му трябват.
- Кога ще го реши?
- Около десет минути преди ти да пристигнеш там.
Джо се замисли.
- Тампа, а?
- Горещ град.
- Горещината не ми пречи.
- Никога не си виждал такава жега.
Джо сви рамене. Старецът имаше склонността да преувеличава.
- Ще ми трябва доверен човек.
- Знаех си, че ще го кажеш.
- Нима?
Мазо кимна.
- Вече съм се погрижил. Човекът е там от шест месеца.
- Къде го намери?
- В Монреал.
- Шест месеца? Откога планираш гази операция? - попита Джо.
- Откакто Лу Ормино зацочна да прибира част от моя дял в джоба си, а Албърт Уайт се появи и заграби останалото.
Мазо се наведе напред.
- Ще отидеш там и ще оправиш нещата, Джо, нали? И до края на живота си ще живееш царски.
- Ако се съглася, равноправни партньори ли ще бъдем?
- Не - отвърна Мазо.
- Но Лу Ормино е равноправен партньор.
- И виж как ще свърши - Мазо се взря в Джо през мрежата с искреното си изражение.
- Колко ще получа аз в такъв случай?
- Двайсет процента.
- Двайсет и пет - заяви Джо.
- Добре - съгласи се Мазо с блясък в очите, който подсказваше, че щеше да склони и на трийсет. - Но гледай да си ги заслужиш.
ВТОРА ЧАСТ
ИБОР
1929-1933 г.
Единайсета глава
Най-доброто в града
КОГАТО МАЗО ПРЕДЛОЖИ на Джо да поеме бизнеса му в Западна Флорида, той го предупреди за жегата. Въпреки това Джо не бе подготвен за нажежената стена, в която се блъсна, щом слезе на перона на гарата в Тампа една августовска утрин през 1929 г. Бе облечен с тънък летен вълнен костюм. Бе оставил жилетката в куфара, но докато чакаше носачът да донесе багажа му, с разхлабена вратовръзка и преметнато на ръка сако, той плувна в пот още преди да изпуши докрай цигарата си. Свали шапката си още щом слезе от влака, тъй като се тревожеше, че от жегата помадата в косата му ще се разтече и ще попие в копринения хастар, но след малко си я сложи, за да защити безуспешно глава от слънцето, тъй като по гърдите и ръцете му се отвориха нови пори, през които рукна пот.
Проблемът не бе само в слънцето, издигнало се нажежено до бяло в небето, по което нямаше и следа от облаче, сякаш облаците никога не бяха съществували (а може би тук, на юг, наистина не съществуваха, помисли си Джо), а във влажния като в джунгла въздух сякаш го бяха увили в телена мрежа и го бяха пуснали в казан с олио. И с всяка изминала секунда увеличаваха пламъка.
Останалите мъже, които слязоха от влака, също като Джо събличаха саката си; някои сваляха и жилетките и вратовръзките си и навиваха ръкави. Други си бяха сложили шапките, а трети ги сваляха и си вееха с тях. Жените носеха широкополи кадифени капели, филцови шапки или завързани под брадичката бонета. Някои бедни създания дори бяха избрали по-дебели материи. Те носеха рокли от креп и копринени шалове, но не изглеждаха много доволни със зачервените си лица и грижливо фризирани прически, от които вече се изплъзваха кичури и къдрици, а коковете на тила се разплитаха.
Местните веднага се отличаваха - мъжете носеха сламени шапки, ризи с къс ръкав и габардинени панталони. Обувките им бяха в два цвята, както бе модата по онова време, но по- пъстри от обувките на пристигащите пътници. Малкото жени с шапки носеха сламени бомбета. Роклите им бяха със семпли кройки, предимно бели като например на момичето, което тъкмо минаваше покрай него - съвсем простичка бяла пола и блуза в същия цвят, малко поизносени. Но, боже, помисли си Джо, тялото под тях се движеше като нещо незаконно под тънкия плат, което се надяваше да се изплъзне от града преди пуританите да чуят за него. Раят, помисли си Джо, е мургав, сочен и с крайници, движещи се плавно като вода.
Читать дальше