Деннис Лихэйн - Те живеят в нощта

Мазо присви очи, спретнат с кашмиреното си палто и вълнен костюм, гарниран с карамфил на ревера в същия цвят като лен­тата на шапката му.

- Добре. Между другото, приятелят ни мистър Уайт вдига много шум в Тампа.

- Тампа ли?

Мазо кимна.

- Още държи няколко места там. Не мога да ги взема всички­те, защото нюйоркчани също имат интереси в града и дадоха ясно да се разбере, че точно сега не бива да ги предизвиквам. Той прекарва ром по нашите маршрути и не мога да направя нищо и по този въпрос. Но тъй като навлиза на моя територия долу на юг, момчетата от Ню Йорк ми дадоха разрешение да го изтласкам.

- И какво точно включва разрешението? - попита Джо.

- Само да не го убивам.

- Добре, какво ще правиш тогава?

- Въпросът не е какво ще направя аз, а какво ще направиш ти, Джо. Искам ти да поемеш нещата там.

- Но Лy Ормино държи Тампа.

Той ще реши, че тези главоболия повече не му трябват.

- Кога ще го реши?

- Около десет минути преди ти да пристигнеш там.

Джо се замисли.

- Тампа, а?

- Горещ град.

- Горещината не ми пречи.

- Никога не си виждал такава жега.

Джо сви рамене. Старецът имаше склонността да преувеличава.

- Ще ми трябва доверен човек.

- Знаех си, че ще го кажеш.

- Нима?

Мазо кимна.

- Вече съм се погрижил. Човекът е там от шест месеца.

- Къде го намери?

- В Монреал.

- Шест месеца? Откога планираш гази операция? - попита Джо.

- Откакто Лу Ормино зацочна да прибира част от моя дял в джоба си, а Албърт Уайт се появи и заграби останалото.

Мазо се наведе напред.

- Ще отидеш там и ще оправиш нещата, Джо, нали? И до края на живота си ще живееш царски.

- Ако се съглася, равноправни партньори ли ще бъдем?

- Не - отвърна Мазо.

- Но Лу Ормино е равноправен партньор.

- И виж как ще свърши - Мазо се взря в Джо през мрежата с искреното си изражение.

- Колко ще получа аз в такъв случай?

- Двайсет процента.

- Двайсет и пет - заяви Джо.

- Добре - съгласи се Мазо с блясък в очите, който подсказ­ваше, че щеше да склони и на трийсет. - Но гледай да си ги заслужиш.

КОГАТО МАЗО ПРЕДЛОЖИ на Джо да поеме бизнеса му в Западна Флорида, той го предупреди за жегата. Въпреки това Джо не бе подготвен за нажежената стена, в която се блъсна, щом слезе на перона на гарата в Тампа една августовска утрин през 1929 г. Бе облечен с тънък летен вълнен костюм. Бе оста­вил жилетката в куфара, но докато чакаше носачът да донесе багажа му, с разхлабена вратовръзка и преметнато на ръка сако, той плувна в пот още преди да изпуши докрай цигарата си. Свали шапката си още щом слезе от влака, тъй като се тревожеше, че от жегата помадата в косата му ще се разтече и ще попие в копринения хастар, но след малко си я сложи, за да защити бе­зуспешно глава от слънцето, тъй като по гърдите и ръцете му се отвориха нови пори, през които рукна пот.

Проблемът не бе само в слънцето, издигнало се нажежено до бяло в небето, по което нямаше и следа от облаче, сякаш обла­ците никога не бяха съществували (а може би тук, на юг, наистина не съществуваха, помисли си Джо), а във влажния като в джунгла въздух сякаш го бяха увили в телена мрежа и го бяха пуснали в казан с олио. И с всяка изминала секунда увеличаваха пламъка.

Останалите мъже, които слязоха от влака, също като Джо събличаха саката си; някои сваляха и жилетките и вратовръзките си и навиваха ръкави. Други си бяха сложили шапките, а трети ги сваляха и си вееха с тях. Жените носеха широкополи кади­фени капели, филцови шапки или завързани под брадичката бонета. Някои бедни създания дори бяха избрали по-дебели материи. Те носеха рокли от креп и копринени шалове, но не изглеждаха много доволни със зачервените си лица и грижливо фризирани прически, от които вече се изплъзваха кичури и къдрици, а коковете на тила се разплитаха.

Местните веднага се отличаваха - мъжете носеха сламени шапки, ризи с къс ръкав и габардинени панталони. Обувките им бяха в два цвята, както бе модата по онова време, но по- пъстри от обувките на пристигащите пътници. Малкото жени с шапки носеха сламени бомбета. Роклите им бяха със семпли кройки, предимно бели като например на момичето, което тъкмо минаваше покрай него - съвсем простичка бяла пола и блуза в същия цвят, малко поизносени. Но, боже, помисли си Джо, тя­лото под тях се движеше като нещо незаконно под тънкия плат, което се надяваше да се изплъзне от града преди пуританите да чуят за него. Раят, помисли си Джо, е мургав, сочен и с крайни­ци, движещи се плавно като вода.