Деннис Лихэйн - Те живеят в нощта

Джо кимна.

Емил Лоусън му подаде нещо увито в мушама. Джо го разви - друга метална пръчка, тънка почти колкото игла. Очевидно пре­ди време е била част от отвертка, от онези, с които се развиват винтчетата на очила. Но отвертките не бяха толкова остри. Върхът бе като бодил на роза. Джо прокара леко длан по него и острието остави разрез.

Дръпнаха металните пръти от ушите и гърлото му.

Емил се наведе към него.

- Когато се приближиш достатъчно, за да прошепнеш адреса в ухото на Пескаторе, ще забиеш пръчката в шибания му мо­зък - той сви рамене. - Или в гърлото. Само го убий.

- Мислех си, че работите за него - каза Джо.

- Работя за себе си - поклати глава Лоусън. - Изпълнявам по някоя задача за хората му, когато ми плащат. Сега ми плаща друг.

- Албърт Уайт - рече Джо.

- Той е шефът ми - Емил Лоусън се приведе към него и го потупа леко по бузата. - А сега е и твой шеф.

НА ТЪНКАТА ИВИЦА ЗЕМЯ зад къщата на Кей Стрийт Томас Кофлин гледаше зеленчуци. Усилията му в градинарството през годините се увенчаваха с успехи и провали в различна сте­пен, но в двете години, откакто Елън почина, той разполагаше с време в излишък; сега градината раждаше толкова много, че след като продадеше допълнителната продукция, си докарваше малка печалба.

Преди години, когато бе само на пет или шест, Джо бе решил да помогне на баща си с брането в началото на юли. Томас спе­ше след двойна смяна и няколкото брендита преди лягане, кои­то бе изпил с Еди Макена. Събуди го гласът на сина му в задния двор. По онова време Джо често си говореше сам или с някой въображаем приятел. Във всеки случай Томас вече можеше да признае, че детето все е трябвало да намери с кого да си гово­ри, тъй като в къщата никой не му обръщаше внимание. Томас работеше много, а Елън... е, по онова време Елън вече твърдо се бе привързала към Тинктура № 23 - лек за всичко, който бе започнала да пие след едно от помятанията преди раждането на Джо. Тогава № 23 все още не се бе превърнала в проблем или поне така си внушаваше Томас. Но явно се е съмнявал в преценката си повече, отколкото му се искаше да признае, защото през онази сутрин веднага се досети, че никой не наглежда Джо. Томас лежеше в леглото, заслушан в бърборенето на най-мал­кия си син и изведнъж се запита защо момчето крачи напред- назад задъхано.

Той стана от леглото, облече халат и намери пантофите си. Прекоси кухнята (където Елън, с празен поглед, но усмихната, седеше пред чаша чай) и отвори задната врата.

Щом видя верандата, първият му порив бе да извика. Буквално. Да падне на колене и да избълва гнева си към небесата. Морковите, пащърнакът и доматите - още зелени като тревата - лежаха на верандата с корени, разстлани като коси върху пръстта и дъските. Джо се зададе от градината с друг зеленчук в ръцете - този път цвекло. Бе се преобразил в къртица - кожа­та и косата му бяха покрити с кал. Единственото бяло, остана­ло по него, беше бялото на очите и зъбите му, когато се усмих­на, веднага щом зърна Томас.

- Здрасти, татко.

Томас загуби ума и дума.

- Помагам ти татко.

Джо остави цвеклото в краката на Томас и се върна за още.

Томас, чиято целогодишна работа бе провалена, останал без печалбата от реколтата, наблюдаваше как синът му се отдале­чава с бодра стъпка да довърши разрухата и смехът, който изригна от душата му, изненада най-вече него. Смя се така гръмко, че катериците хукнаха уплашено от ниските клони на близкото дърво. Смя се така силно, че верандата се разклати под краката му.

Сега се усмихна при спомена.

Наскоро бе казал на сина си, че животът се определя от късме­та. Но с възрастта бе осъзнал, че животът е и памет. Спомени­те за дадени случки често бяха по-наситени с емоции от самите случки.

По навик той посегна към часовника си, преди да се сети, че вече не е в джоба му. Щеше да му липсва, макар истината за часовника да бе малко по-сложна от легендата, която се разказ­ваше за него. Часовникът наистина бе подарък от Барет У Стан­форд-старши. И Томас несъмнено бе рискувал живота си, за да спаси Барет У Станфорд II, управителят на Първа бостънска банка на Кодман Скуеър. Вярно бе и че Томас, изпълнявайки служебните си задължения, простреля със служебния си револ­вер в главата Морис Добсън, двайсет и шест годишен, с което го уби на място.

Но в мига, преди да дръпне спусъка той видя нещо, което никой друг не забеляза: истинските намерения на Морис Добсън. Първо каза на заложника, Барет У Станфорд II, след това повтори историята пред Еди Макена, после на командира на смяната и накрая на членовете на комисията по стрелба към Бостънската полиция. С тяхно разрешение разказа същата ис­тория пред пресата и на Барет У Станфорд-старши, който бе изпълнен с такава благодарност, че подари на Томас часовник, даден му в Цюрих лично от Жозеф Емил Филип. Три пъти Томас се опита да откаже подобен екстравагантен подарък, но Брет У Станфорд-старши не искаше и да чуе. Затова той носеше часовника не с гордост, както много хора долагаха, а с дълбоко печално уважение. Според легендата Морис Добсън възнамерявал да убие Барет У Станфорд, и кой би оспорил подобна интерпретация, като се има предвид, че бе опрял пистолет в гърлото на Барет?