Деннис Лихэйн - Те живеят в нощта

- Защо не успя да го убедиш?

- Опитах, мистър Пескаторе.

Мазо огледа хората си.

- Опитал се бил.

Когато Налдо Алиенте се усмихна, разкри зъби, които приличаха на редица увиснали в пещера прилепи.

- Не се е постарал достатъчно.

- Вижте... той ми даде нещо - каза Джо.

- Той...? - Мазо сложи длан зад ухото си като фуния.

- Каза да ви го предам.

Джо му подаде часовника.

Мазо обърна внимание на златното покритие. Отвори го, раз­гледа циферблата, после вътрешната страна на капака, където името „Патек Филип“ бе гравирано с изящни букви, и повдигна одобрително вежди.

- Осемнайсеткаратовият модел от 1902 г. - обясни той на Налдо и се обърна към Джо. - Произведени са само две хиляди бройки. Струва повече от къщата ми. Как едно ченге се е сдо­било с подобен часовник?

- Осуетил банков обир през 1908 г. - повтори Джо история­та, която чичо му Еди му бе разказвал стотици пъти, но баща му никога не споменаваше. - В банката на Кодман Скуеър. За­стрелял един от крадците, преди онзи да успее да убие управи­теля на банката.

- И управителят му подарил часовника си?

Джо поклати глава.

- Не, собственикът на банката му го подарил. Управителят бил негов син.

- И сега той го дава на мен, за да спаси своя син?

Джо кимна.

- Знаеш ли, че аз имам трима сина?

- Да, чувал съм - отвърна Джо."

- Тъй че знам нещичко за обичта на бащите към синовете им.

Мазо се облегна назад и погледа часовника за кратко. На­края въздъхна и го прибра в джоба си. Пресегна се през масата и потупа Джо по ръката три пъти.

Свържи се с баща си и му благодари от мое име за подаръка - Мазо стана. - А после му кажи да свърши, каквото му наредих.

Хората на Мазо се изправиха едновременно и излязоха с него от столовата.

КОГАТО СЕ ПРИБРА В КИЛИЯТА след смяната си в рабо­тилницата за вериги, Джо бе потен и мръсен, а вътре го чака­ха трима непознати мъже. Леглата все така ги нямаше, но дю­шеците бяха върнати и хвърлени на пода. Мъжете седяха на дюшеците. Неговият дюшек бе подпрян до стената в дъното на килията под високото прозорче, най-далеч от решетките. Двама от мъжете със сигурност виждаше за пръв път, но тре­тият му се стори смътно познат. Беше около трийсетгодишен, нисък, но с много издължено лице и брадичка, остра като носа му и върховете на ушите. Джо си припомни набързо всички имена и лица, които бе срещал в затвора, и осъзна, че стои срещу Базил Чигис, един от хората на Емил Лоусън, излежа­ващ доживотна присъда без право на обжалване като шефа си. Говореше се, че изял пръстите на момче, което убил в ня­какво мазе в Челси.

Джо погледна в очите всеки един от мъжете достатъчно дълго, за да покаже, че не е уплашен, макар да се страхуваше, и те отвърнаха на погледа му, като от време на време примиг­ваха, но без да продумат. Джо последва примера им и също не продума.

По едно време мъжете като че ли се отегчиха от зяпането и седнаха да играят карти. Залагаха се кости. Малки кокалчета, кости от пъдпъдъци, пилета или дребни хищни птици. Мъжете Държаха костите в малки платнени торбички. Сварени до бяло, те тракаха, когато спечелилият ги събираше. Започна да се здрачава, но те продължиха да играят мълчаливо, като само от вре­ме на време казваха „Вдигам“, „Я да те видим сега“ или „Пас“.

Понякога някой от тях поглеждаше към Джо, но за кратко, и отново обръщаше очи към картите си.

Когато се стъмни, угасиха лампите в коридорите. Тримата мъже се опитаха да довършат разиграването, но след малко гласът на Базил Чигис избоботи в тъмното: „Няма смисъл“ и чу шумоленето на карти, докато ги събираха от пода, и тракането на кокалчета, докато ги прибираха по торбичките. Седяха в тъмното и дишаха.

През тази нощ Джо не знаеше как да пресметне колко време е изминало. Можеше да е прекарал в мрака и трийсет минути, и два часа. Нямаше представа колко. Мъжете седяха в полукръг срещу него и той усещаше мириса на дъха и телата им. Онзи отдясно вонеше особено гадно - на пот, засъхнала толкова от­давна, че се бе превърнала в оцет.

Когато очите му привикнаха, той ги видя, а непрогледната тъмнина се превърна в сумрак. Седяха с ръце на коленете и кръстосани глезени. С вперени в него очи.

В една от фабриките зад гърба му писна свирка.

Дори да имаше нож, се съмняваше, че би успял да наръга и тримата. Като се има предвид, че през живота си никога не бе намушквал човек, едва ли щеше да успее да стигне до някой от тях, преди да го повалят и да използват острието срещу него самия.