Деннис Лихэйн - Те живеят в нощта

Целта на битката за рома, бе този алкохол да не достига Бостън. Отклоняваха камиони на юг чак до Северна и Южна Каролина и на север чак до Роуд Айлънд. След като хванеха шофьорите и ги убедяха да изоставят автомобилите си, бандитите на Уайт палеха камионите. Камионите с ром горяха като викингски погребални лодки и обагряха нощното небе в жълто, което се виждаше на километри във всички посоки.

- Някъде има запаси - каза Мазо по време на една от разход­ките им. - Изчаква в цяла Нова Англия да не остане и капчица ром и тогава да се появи като спасител със своите запаси.

- Че кой би бил достатъчно глупав да го снабдява? - Джо познаваше повечето доставчици в Южна Флорида.

- Не е глупав, а умен. И аз бих постъпил така, ако трябваше да избирам между изкусен мошеник, който в момента е на върха, и старец, който лежи в затвора още отпреди царят в Русия да падне.

- Но вие имате очи и уши навсякъде.

Старецът кимна.

- Но те не са точно моите очи и точно моите уши, следова­телно не са свързани с моята ръка. А моята ръка насочва си­лата.

През онази нощ един от пазачите, на които Мазо плащаше, имаше почивен ден и посетил кръчма в Южен Бостън, откъде­то си тръгнал с жена, която никой не бил виждал дотогава. Ис­тинска красавица и със сигурност професионалистка. Намери­ли пазача три часа по-късно на Франклин Скуеър, седнал на пейка с дълбок разрез през адамовата ябълка, по-мъртъв и от Томас Джеферсън.

Присъдата на Мазо изтичаше след три месеца и Албърт за­почваше да прилага отчаяни мерки, а отчаянието само правеше положението по-опасно. Миналата нощ например Бойд Холтър, най-добрият фалшификатор на Мазо, бил хвърлен от покрива на сградата „Еймс“ в центъра. Приземил се върху опашната си кост, а парчета от гръбнака му се забили в мозъка като чакъл.

Хората на Мазо отговориха, като взривиха един от легални­те магазини на Албърт - месарница на Мортън Стрийт. Фризьорският салон и галантерията от двете страни на месарницата също изгорели до основи, а няколко автомобила, паркирани по улицата, останали без стъкла и боя.

Засега нямаше победител, а само голяма каша.

Джо и Мазо спряха на стената, за да погледат как оранжевата луна, почти изпълваща небето, се издига над комините нa фабриките, пепеливите полета и черната отрова, и Мазо пода­де на Джо сгънато листче хартия.

Джо вече не ги и поглеждаше, просто ги сгъваше още един- два пъти и ги скриваше в процепа, който бе изрязал в подметка­та на обувката си, до следващото свиждане с баща си.

- Отвори го - каза Мазо, преди Джо да прибере листчето.

Джо го погледна на почти дневната светлина от луната.

Мазо кимна.

Джо обърна листчето в дланта си и го разтвори с палец. Първоначално не разбра двете думи, които видя изписани:

Брендън Лумис.

Мазо каза:

- Арестували са го снощи. Пребил някакъв човек пред „Файлийнс“, защото и двамата искали да купят едно палто. Защото е дивак без капчица мозък. Жертвата има приятели, тъй че дясната ръка на Албърт Уайт няма да се върне при китката на Албърт в близко бъдеще.

Той изгледа Джо, а луната багреше кожата му в оранжево.

- Мразиш ли го?

- Разбира се - отвърна Джо.

- Добре - потупа го Мазо по ръката. - Предай бележката на баща си.

В ДОЛНИЯ КРАЙ НА МРЕЖАТА, разделяща Джо и баща му, имаше достатъчно голяма дупка, че могат да си предават бе­лежки. Джо възнамеряваше да постави листчето от своята стра­на на мрежата и да го побутне през дупката, но не успя дори да го вдигне от коляното си.

През онова лято лицето на баща му бе станало прозрачно ато люспа на лук, а вените по ръцете му изпъкваха необичай- ярко - яркосиньо, яркочервено. Очите му бяха хлътнали, Раменете отпуснати. Косата му оредяваше. Шейсетте му години все повече му личаха.

Но през онзи сутрин остротата в речта му се бе завърнала, а в унилите му зелени очи отново проблясваше жива искрица.

- Познай кой пристига в града - каза той.

- Кой?

- Брат ти Ейдън.

Аха, това обясняваше всичко. Любимият син. Обичният блу­ден син.

- Значи Дани се връща. Къде е бил?

- О, къде ли не. Написал ми е дълго писмо, отне ми цели петнайсет минути да го прочета. Бил е в Тълса, Остин, че даже и в Мексико. Напоследък очевидно е в Ню Йорк. Но се връща в Бостън утре.

- С Нора ли?

- Нищо не пише за нея - отвърна Томас с тон, който подсказваше, че и той не иска да говори за нея.

- Казва ли защо ще идва?

Томас поклати глава.

- Пише само, че ще мине оттук.

Гласът му замря, докато оглеждаше стените, сякаш не може­ше да свикне с тях. Вероятно наистина не можеше. Че кой би могъл да свикне с тях, ако не бе принуден?