Деннис Лихэйн - Те живеят в нощта

Джо се съмняваше, че старецът е толкова сраснал с мястото, колкото си мислеше, но реши, че не пречи да приеме.

- Непременно. Благодаря за предложението.

Стигнаха края на двора. Когато се обърнаха да тръгнат на­зад, старецът прегърна Джо през раменете.

Целият двор ги гледаше.

Старецът хвърли фаса си в прахта и му подаде ръка. Джо я стисна.

- Казвам се Томазо Пескаторе, но всички ми викат Мазо. Вече си под моя закрила.

Джо знаеше това име много добре. Мазо Пескаторе държе­ше Северен Бостън и повечето казина и публични домове по Северния бряг. Иззад тези стени той контролираше голяма част от алкохола, пристигащ от Флорида. Тим Хики често бе рабо­тил с него и обикновено споменаваше, че най-разумният начин да подхождаш към Мазо е крайната предпазливост.

- Не съм молил да ме взимаш под закрилата си, Мазо.

- Колко неща в живота, и добри, и лоши, ни се случват неза­висимо дали искаме или не? - Мазо свали ръка от раменете на Джо и я вдигна на челото си, за да засенчи очи от слънцето. - Отсега нататък ме наричай мистър Пескаторе, Джоузеф. И дай това на баща си следващия път, като го видиш.

Мазо плъзна листче хартия в дланта на Джо.

Джо погледна написания на него адрес: БлуХил Авеню № 1417. Само това - нямаше нито име, нито телефонен номер, само адрес.

- Дай го на баща си. Само това искам от теб, еднократна услуга.

- Какво ще стане, ако не го направя?

Мазо изглеждаше искрено объркан от въпроса. Той наклони глава и изгледа Джо е тънка любопитна усмивчица. Усмивката се разля и премина в тих смях. Той поклати глава няколко пъти. Вдигна два пръста за поздрав към Джо и се върна до стената, край която стояха неговите хора.

В СТАЯТА ЗА СВИЖДАНИЯ Томас проследи с поглед как синът му куцука през помещението и сяда срещу него.

- Какво стана?

- Един ме наръга в крака.

- Защо?

Джо поклати глава, плъзна длан по масата и Томас видя листчето под нея. Постави длан върху ръката на сина си за миг, наслаждавайки се на докосването, и се опита да си спомни, защо повече от десетилетие се бе сдържал да не докосва детето си. Взе листчето и го пъхна в джоба си. Погледна сина си, тъмните кръгове под очите му, сломения дух, и изведнъж осъзна какво става.

- Трябва да изпълня нечие поръчение - каза Джо.

Вдигна поглед от масата и се взря в очите па баща си.

- Чия поръчка, Джоузеф?

- На Мазо Пескаторе.

Томас се облегна назад и се запита колко всъщност обича сина си.

Джо прочете въпроса в очите му.

- Не се опитвай да ме убеждаваш, че си чист, татко.

- Правя цивилизован бизнес с цивилизовани хора. А ти искаш от мен да играя по свирката на жабари, напуснали пещерите едва преди поколение.

- Няма да им играеш по свирката.

- Нима? Какво има на листчето?

- Адрес.

- Просто адрес?

- Да. Нищо повече не знам.

Баща му кимна няколко пъти и издиша тежко през ноздрите.

- Защото си дете. Някакъв макаронаджия ти дава адрес, кой­то да предадеш на баща си, и ти не схващаш, че този адрес може да е единствено мястото, на което негов конкурент държи неза­конната си стока.

- Каква стока?

- Най-вероятно склад пълен догоре с алкохол.

Баща му погледна към тавана и прокара ръка през късата си побеляла коса.

- Той каза, че ще е само този път.

Баща му се усмихна злобно.

- И ти му повярва.

ИЗЛЕЗЕ ОТ ЗАТВОРА.

Тръгна по пътеката към колата си, обгърнат от мириса на химикали. От комините на фабриките излизаше пушек, тъмно­сив на повечето места, но правеше небето тъмнокафяво, а зе­мята - черна. Около фабриките пухтяха влакове; по някаква странна причина те напомняха на Томас за вълци, наобиколили медицинска палатка.

От началото на кариерата си бе вкарал тук над хиляда мъже. Много от тях бяха умрели зад гранитните стени. Ако пристига­ха с илюзии, че ще срещнат тук поне малко човечност, то вед­нага ги губеха. Тук имаше твърде много затворници и твърде малко пазачи, за да може затворът да функционира като нещо различно от онова, което беше - бунище и терен за изпитания върху животни. Ако влезеш човек, излизаш звяр. Ако влезеш като животно, усъвършенстваш уменията си.

Томас се страхуваше, че синът му е твърде мекушав. Въпре­ки всичките му прегрешения през годините, престъпната му дейност, неспособността му да се подчинява на баща, да спазва правилата или каквото и да било друго, Джоузеф бе най-откритият от синовете му. Сърцето му се виждаше и през най-дебелото зимно палто.

Томас стигна до служебна телефонна кутия в края на пътека­та. Ключът му бе закачен на верижката на джобния часовник и той го използва, за да отключи вратичката. Погледна адреса в ръката си: Блу Хил Авеню № 1417, Матапан. Еврейска терито­рия. Което означаваше, че складът вероятно е собственост на Якоб Розен, известен снабдител на Албърт Уайт.