Деннис Лихэйн - Те живеят в нощта

Джо не го бе виждал преди.

В ЛАЗАРЕТА лекар проми раните му, заши разреза на бедрото и го стегна здраво с бинт. Докторът, който миришеше на някакви химикали, му каза да не стъпва на крака известно време.

- И как да направя това? - попита Джо.

Лекарят продължи, сякаш Джо изобщо не се бе обадил.

- И пази раните чисти. Сменяй превръзките два пъти дневно.

- Имате ли да ми дадете допълнително бинтове?

- Не - отвърна докторът, като че ли подразнен от глупавия въпрос.

- Тогава...

- Вече си като нов - отвърна докторът и отстъпи назад.

Джо чакаше пазачите да дойдат и да определят наказанието му за сбиването. Чакаше да разбере дали момчето, което го беше нападнало, е живо. Но никой не му казваше нищо. Сякаш целият инцидент бе плод на въображението му.

Когато вечерта тръгнаха да гасят светлините, той попита мистър Хамънд дали е чул за сбиването пред банята.

- Не.

- Не сте чули или не се е случило - попита Джо.

- Не - повтори мистър Хамънд и се отдалечи.

Няколко дни след сбиването един затворник му проговори. В гласа му нямаше нищо отличително - лек акцент (италиански, предположи Джо) и малко дрезгав - но след седмица почти пълно мълчание му се стори толкова красив, че гърлото му се сви, а гърдите му се изпълниха с топлина.

Мъжът бе стар, с очила с дебели стъкла, твърде големи за лицето му. Той се приближи към Джо с куцукане през двора. Мъжът беше на опашката за банята в събота. Джо си го спомни, защото тогава му се стори толкова крехък, че само можеше да си представи ужасите, с които се бе сблъсквал тук през го­дините.

- Как мислиш, дали скоро ще им свършат затворниците, кои­то да насъскват срещу теб?

Беше висок горе-долу колкото Джо, с плешиво теме, проша­рена отстрани коса и побелели тънки мустачки. Дълги крака и къс, шишкав торс. Мънички длани. В движенията му имаше грация, сякаш ходеше на пръсти като изкусен крадец, но очите му изглеждаха невинни и изпълнени с надежда като на дете на първия учебен ден.

- Мисля, че никога няма да свършат - отвърна Джо. - Каго гледам, има много желаещи.

- Няма ли да се умориш?

- Ще се уморя, разбира се. Но ще се боря, докато мога.

- Много си бърз.

- Бърз съм, но не много.

- Корав си.

Старецът отвори малка платнена кесийка и извади две цигари. Подаде едната на Джо.

- Видях и двете ти сбивания. Толкова си бърз, че повечето от онези не забелязаха как пазиш ребрата си.

Джо спря, докато мъжът запали цигарите им с клечка кибрит, която драсна в нокътя на палеца си.

- Нищо не пазя.

Старецът се усмихна.

- Едно време, в друг живот, преди да дойда тук - той помахакъм стените и бодливата тел - бях мениджър на няколко боксьора. И на няколко борци. Не изкарвах много пари, но срещах много красиви жени. Боксьорите привличат красавици. А кра­савиците се движат с други красавици.

Той сви рамене и отново завървя.

- Тъй че познавам кога човек си пази ребрата. Счупени ли са?

- Нищо им няма - отвърна Джо.

- Уверявам те, ако пратят мен да се бия с теб, ще те сграбча за глезените и няма да ги пускам.

Джо се изкиска.

- Само глезените, а?

- Може би и носа, ако усетя, че имам преимущество.

Джо погледна към стареца. Явно бе тук толкова дълго, че бе видял как всяка надежда умира, бе преживял всяко възможно унижение и сега го бяха оставили на мира, защото бе оцелял след всички изпитания. Или защото бе просто сбръчкана торба кости с лош търговски вид. Безобиден.

- Значи да си пазя носа... - Джо дръпна дълбоко от цигарата. Бе забравил колко сладък е тютюнът, ако не знаеш кога ще имаш възможност да запалиш следваща. - Преди няколко месеца си счупих шест ребра, а останалите са пукнати или натъртени.

- Преди няколко месеца. Значи ти остават още два-три.

- Не. Сериозно ли?

Старецът кимна.

- Счупените ребра са като разбитите сърца - трябват поне шест месеца, за да зараснат.

„Толкова ли отнема наистина?“, запита се Джо.

- Де и дажбите да траеха толкова - старецът потри кесийката. - Как се казваш?

- Джо.

- Никой ли не те нарича Джоузеф?

- Само баща ми.

Мъжът кимна и бавно издиша струйка дим с наслада.

- Това място е безнадеждно. Сигурен съм, че дори за краткия си престой тук вече си стигнал до същото заключение.

Джо кимна.

- Дъвче те и дори не те изплюва.

- Ти откога си тук?

- О, спрях да водя сметка още преди години - старецът вдиг­на очи към мръсното синьо небе и изплю парченце тютюн от върха на езика си. - Няма нещо за този затвор, което да не знам. Ако имаш нужда от някакви пояснения, просто ме питай.