Деннис Лихэйн - Те живеят в нощта

Затворът бе на повече от сто години; към първоначалните му тъмни гранитни сгради бяха добавени постройки от червени тухли с по-модерна архитектура. Проектиран кръстовидно, сърцето на затвора се състоеше от четири крила, излизащи от централна кула. Кулата имаше купол, където по всяко време стояха четирима пазачи с пушки - по един за всяка посока, в която можеше да побегне затворник. Затворът бе заобиколен от железопътни релси, фабрики, леярни и тъкачници, които се простираха от Норт Енд при реката до Самървил. Фабриките произвеждаха печки, тъкачниците произвеждаха платове, а ле­ярните воняха на магнезий, мед и газове, отделяни при обра­ботката на желязо. Когато автобусът се спусна от хълма към Равнината, небето се скри зад завеса от пушек. Товарен влак на „Ийстърн Фрайт“ наду свирка и трябваше да изчакат да премине, преди да прекосят прелеза и да изминат последните триста метра до територията на затвора.

Автобусът спря и мистър Хамънд заедно с още един пазач отключи веригите им, а Норман се разциври разтреперан, със стичащи се по брадичката като капки пот сълзи.

Джо каза:

- Норман.

Норман го погледна от отсрещната седалка.

- Не плачи.

Но Норман не можеше да спре.

КИЛИЯТА МУ СЕ НАМИРАШЕ на най-горния етаж в Източното крило. По цял ден слънцето я напипаше и жегата се задържаше и през нощта. В самите килии нямаше електричество. Пазеха го за коридорите, столовата и електрическия стол в Сградата на смъртта. Килиите се осветяваха със свещи. Вътрешната канализация още не бе стигнала до затвора в Чарлстаун и затова затворниците пикаеха и серяха в дървени кофи. Килията на Джо бе проектирана за един човек, но вътре бяха натъпкали четири легла. Тримата му съкилийници се казваха Оливър, Юджин и Тумс. Оливър и Юджин бяха обикновени крадци съответно от Ревър и Куинси. И двамата бяха работили с бандата на Хики. Не се бе случвало да работят точно с Джо и дори не бяха чували за него, но след като се споменаха няколко имена, разбраха, че е достатъчно сериозен, за да не го пребиват просто за да му покажат кой командва.

Тумс бе по-възрастен и мълчалив. Имаше права като клечки коса и длъгнести крайници, а в очите му блестеше нещо гадно, което не ти се искаше да виждаш. Когато слънцето залезе през първата вечер, той седна на леглото си на втория етаж, провесил крака през ръба. Джо го хващаше от време на време как се взира безизразно в него и едва успяваше да отвърне на погледа и после незаинтересовано да отмести очи.

Джо спеше на едно от долните легла срещу Оливър. Бе му се паднал най-лошият дюшек, леглото пропадаше, а чаршафите бяха груби, проядени от молци и миришеха на мокро куче. Той се унесе неспокойно на няколко пъти, но така и не заспа дълбоко.

На сутринта в двора при него дойде Норман. И двете му очи бяха посинени, а носът му изглеждаше счупен и Джо тъкмо се канеше да го попита какво е станало, когато Норман се намръщи, прехапа долната си устна и фрасна Джо във врата. Джо отстъпи надясно, без да обръща внимание на паренето от уда­ра, и понечи да попита Норман защо го удря, но не му остана време. Норман го нападна, вдигнал непохватно и двете си ръце. Ако се насочеше към тялото вместо към главата, с Джо бе свършено. Ребрата му още не бяха зараснали; ставането сут­рин още му причиняваше такава болка, че виждаше звезди. Той се олюля, петите му вдигнаха прахоляк. Високо над тях пазачи­те в кулата се взираха на запад към реката или на изток в океа­на. Норман нанесе удар от другата страна на врата му, но Джо вдигна крак и го стовари в коляното му.

Норман падна по гръб с извит в неестествен ъгъл десен крак. Претърколи се в прахоляка и се надигна на лакът, за да стане. Когато Джо го ритна в коляното за втори път, половината двор чу как капачката на Норман се чупи. Звукът, който излезе от устата му, не бе точно писък. Беше много по-мек и дълбок, пухтене, скимтене, което би издало куче, пропълзяло под някоя къща, за да умре.

Норман легна в прахта, ръцете му паднаха безпомощно от двете страни, а от очите му рукнаха сълзи и се стекоха в ушите му. Джо знаеше, че може да помогне на Норман да стане, след като вече не представлява заплаха, но това щеше да е проява на слабост. Затова се отдалечи. Отиде в другия край на двора, вече потен, макар да бе едва 9 часът сутринта, и усети как всички погледи са вперени в него, как останалите решават какво да е следващото му изпитание, колко време да си играят с мишката, преди да я сграбчат с нокти.