Деннис Лихэйн - Те живеят в нощта

Норман бе нищо работа. Само загрявка. А ако някой разбе­реше колко силно го болят ребрата - в момента дори го болеше

Диша и да ходи, - до сутринта от него щяха да са останали само кости.

Джо бе зърнал Оливър и Юджин край западната стена, но сега видя гърбовете им да се стопяват сред тълпата. Те не искаха да го закачат, докато не видеха как ще се развият събитията. И сега Джо вървеше към група непознати мъже. Ако спреше изведнъж и се огледаше, щеше да изглежда като глупак. А тук вътре да си глупак бе равносилно на това да си слабак.

Той стигна до групичката мъже в дъното на двора, но те се отдалечиха.

Така беше цял ден - никой не желаеше да говори с него. Ни­кой не искаше да се зарази с неговата болест.

Вечерта се прибра и завари килията празна. Дюшекът му - онзи на буците - лежеше на земята. Останалите дюшеци ги ня­маше. Леглата бяха изнесени. Не бе останало нищо, освен дю­шека, грубия чаршаф и кофата за изпражнения. Джо се обърна към мистър Хамънд, който заключваше вратата зад него.

- Къде са останалите?

- Заминаха си - отвърна мистър Хамънд и продължи по ко­ридора.

Втора поредна нощ Джо лежа в горещата стаичка и почти не мигна. Не бе само заради ребрата или от страх - вонята на за­твора можеше да се мери единствено с вонята от фабриките навън. Килията имаше малко прозорче на три метра височина. Може би го бяха поставили там, за да осигурява на затворника милостив намек за външния свят. Но сега то бе просто входна тръба за пушека от фабриките и вонята на платове и горящи въглища. В горещата килия, докато гризачи пъплеха покрай стените и мъже стенеха в нощта, Джо не можеше да си предста­ви как ще издържи тук и пет дни, да не говорим за пет години. Бе изгубил Ема, бе изгубил свободата си и сега усещаше как и душата му започва да мъждука все по-слабо. Отнемаха му всич­ко, което имаше.

На следващия ден - пак същото. И на по-следващия. Всеки, към когото се приближеше, се отдалечаваше. Всеки, към кого­то погледнеше, извръщаше очи. Но усещаше как го наблюда­ват. Само това правеха, всички до един - наблюдаваха го.

Чакаха.

- Какво? - попита той, преди да угасят лампите, докато? мистър Хамънд заключваше вратата на килията му. - Какво чакат?

Мистър Хамънд го изгледа през решетките с безизразните си очи.

- Работата е там - продължи Джо, - че с радост ще изгладя нещата с всеки, когото съм обидил. Ако, разбира се, съм оби­дил някого. Защото в такъв случай съм го сторил неволно. И затова съм готов...

- В устата на звяра си - отвърна мистър Хамънд и огледа килиите, разположени по терасите зад и над него. - Той ще реши дали да усети вкуса ти с език. Или да те захапе здраво, да впие зъби в теб. Или да те остави да се покатериш и да скочиш навън. Но той ще реши. Не ти.

Мистър Хамънд залюля огромната връзка ключове в кръг, преди да я закачи на колана си.

- Ти ще чакаш.

- Колко? - попита Джо.

- Колкото реши той - отвърна Хамънд и се отдалечи.

МОМЧЕТО, КОЕТО ДОЙДЕ ПРИ НЕГО, наистина беше още момче. Разтреперано и със стреснат поглед, но опасно. Джо вървеше към банята за съботния душ, когато хлапето се отдели от опашка от десетина мъже и отиде право при Джо.

Джо разбра, че момчето се е запътило към него от мига, в които излезе от колоната, но нямаше как да го спре. То носеше раирана затворническа униформа, кърпа и сапун като всички останали, но в дясната си ръка държеше и белачка за картофи с наточено на брус острие.

Джо пристъпи, за да пресрещне момчето, а момчето се престори, че ще го подмине, но в следващия миг хвърли кърпата и сапуна, спря и замахна към главата на Джо. Джо направи лъжливо движение надясно, но хлапето явно го очакваше, защото заби белачката от вътрешната страна на бедрото му. На Джо не му на време да усети болката, преди да чуе как момчето вади острието. Разяри го звукът като от всмукани в канала рибешки вътрешности. Плътта, кръвта му, месото му висяха от краищата на оръжието. При следващото замахване момчето се опита да наръга Джо в корема или чатала: Джо не разбра заради задъханото подскачане наляво-надясно. Той пристъпи напред, сграбчи хлапето за тила и го притисна към гърдите си. Момчето отново го наръга, този път в бедрото, но ударът бе слаб, без засилване. Въпреки това заболя повече от кучешко ухапване. Когато момчето изнесе ръка назад, за да удари по-силно, Джо го повлече напред, докато не фрасна главата му в гранитната стена.

Момчето въздъхна и изпусна белачката, а Джо удари главата му още два пъти за всеки случай. Хлапето се свлече на пода.