Деннис Лихэйн - Те живеят в нощта

Уайт се бе върнал в града. Не бе прекарал и една нощ в аре­ста, вероятно защото нае Джак Джарвис за свой защитник.

Томас погледна назад към затвора, който сега бе дом за сина му. Трагично, но не и изненадващо. Синът му бе избрал път, който го доведе тук, въпреки дългогодишните възражения и неодобрението на Томас. Ако сега използваше този телефон, щеше да се венчае до живот за бандата на Пескаторе, за раса, която бе донесла на страната анархизъм, бомбени атентати, убийци, практиката на изнудване, а сега, организирани в сис­тема, според слуховете наречена omerta organiza, бяха завзели със сила целия бизнес с нелегален алкохол.

И се очакваше от него да им помогне още?

Да работи за тях?

Да целуне пръстените им?

Томас затвори вратичката на кутията, върна часовника в джо­ба си и продължи към колата.

МИСЛИ ЗА ЛИСТЧЕТО с адреса в продължение на два дни. В продължение на два дни се молеше на Бог, за когото се опася­ваше, че не съществува. Молеше се за напътствие. Молеше се за сина си зад гранитните стени.

В ПОЧИВНИЯ СИ ДЕН, СЪБОТА, Томас се бе покачил на стълба и ремонтираше черните первази на прозорците откъм Кей Стрийт, когато някакъв мъж го помоли да го упъти. Следобедът бе горещ и влажен, а няколко лилави облака се прибли­жаваха бързо в небето. Той погледна през прозореца на третия етаж от някогашната стая на Ейдън, която бе стояла празна три години преди жена му, Елън, да я превърна в шивашко ателие. Тя почина в съня си преди две години и сега стаята седеше праз­на, с изключение на шевната машина с педали и дървената ета­жерка, от която висяха дрехите, приготвени някога за закърпване. Томас топна четката в боята. Тази стая винаги щеше да си остане стаята на Ейдън.

- Малко се обърках.

Томас погледна от стълбата към мъжа, застанал на тротоара десет метра под него. Носеше светлосин костюм от тънка мате­рия, бяла риза и червена папионка, без шапка.

- С какво мога да ви помогна? - попита Томас.

- Търся банята на Ел Стрийт.

От мястото си на прозореца Томас виждаше банята, при това не само покрива, а цялата тухлена постройка. Виждаше малка­та лагуна зад нея, а зад лагуната - Атлантическия океан, про­стиращ се чак до родната му страна.

- В края на улицата е - посочи той, кимна на мъжа и продължи да боядисва.

Мъжът попита:

- В края на улицата ли? В самия край?

Томас се обърна и кимна, вече приковал поглед в мъжа.

- Понякога сам си преча - каза мъжът. - На вас случвало ли ви се е? Знаете какво трябва да направите, но сам си пречите.

Мъжът беше рус и безличен, красив по някакъв начин. Нито висок, нито нисък, нито дебел, нито слаб.

- Няма да го убият - каза той любезно.

- Моля? - попита Томас и пусна четката в кутията с боята.

Мъжът постави ръка на стълбата.

От тази позиция лесно можеше да я бутне.

Мъжът изгледа Томас с присвити очи, после погледна надолу по улицата.

- Но ще направят така, че да му се иска да го убият. Ще му се иска да е мъртъв всеки ден.

- Знаете какъв пост заемам в Бостънската полиция, нали?

- Ще се замисли за самоубийство - каза мъжът. - Естестве­но, ще се опита да го направи. Но те ще го държат жив, като обещаят да убият вас, ако той посегне на живота си. И всеки ден ще измислят по някое ново мъчение.

Черен форд модел „Т“ потегли от бордюра и спря с включен двигател по средата на улицата. Мъжът се обърна, качи се в него и колата потегли и зави наляво в първата пряка.

Томас слезе от стълбата и докато влизаше в къщата, с изне­нада забеляза, че ръцете му треперят. Остаряваше, много остаряваше. Не биваше да се катери по стълби. Не биваше да държи на принципи.

С възможно най-голямо достойнство старите трябваше да позволят на младите да ги изместят.

Той се обади на Кени Донлан, капитанът на Трето районно управление в Матапан. В продължение на пет години Кени бе лейтенант в Шесто районно в Южен Бостън, управлението на Томас. Както много други от командирите, и той дължеше ус­пеха си на него.

- Не спираш и през почивния си ден - каза Кени, когато сек­ретарката му го свърза с Томас.

- За такива като нас няма почивни дни, момче.

- Самата истина. С какво мога да ти помогна, Томас?

- Блу Хил Авеню № 1417 - каза Томас. - Там има склад уж за оборудване за казина.

- Но всъщност вътре има друго.

- Да.

- Колко здраво искаш да ударим?

- До последната бутилка - отвърна Томас и частица от душата му умря с писък. - До последната капка.