Деннис Лихэйн - Те живеят в нощта

В сумрака

ПPE3 ОНОВА ЛЯТО щатът Масачузетс се готвеше да екзеку­тира в затвора в Чарлстаун двама известни анархисти. Масо­вите протести не отклониха щата от мисията му, нито суматохата от обжалвания в последния момент, отлагания и нови об­жалвания. В седмиците след като Сако и Ванцети бяха премес­тени от Дедам в Чарлстаун и настанени в Отделението за осъ­дени на смърт, за да чакат сядането си на електрическия стол, сънят на Джо бе смущаван от тълпите възмутени граждани, събрали се от външната страна на тъмните гранитни стени. Понякога стояха отвън по цяла нощ, пееха, викаха по мегафони и скандираха. Джо предположи, че понякога носят и факли, За да придадат средновековен привкус на случващото се, защо­то три-четири пъти се буди от мириса на горящ катран.

Като изключим няколкото безсънни нощи, съдбата на двамата обречени мъже не оказа никакво влияние върху живота на Джо и познатите му затворници, освен за Мазо Пескаторе, който е принуден да пожертва редовните си нощни разходки по сте­ните на затвора, докато погледите оставаха вперени в тях.

През онази прочута августовска вечер допълнителният волтаж, използван върху злочестите италианци, натовари електрическата мрежа на затвора и лампите по коридорите примигваха, мъждукаха или направо изгаряха. Мъртвите анархисти бяха пренесени във Форест Хил и кремирани. Протестиращите започнаха да намаляват и накрая престанаха да идват.

Мазо се върна към нощния си навик от десет години - да ходи по стените покрай дебелата бодлива тел и тъмните наблю­дателни кули, издигащи се около двора, и пустинния пейзаж от фабрики и гета навън.

Той често взимаше със себе си Джо. За своя изненада Джо се бе превърнал в нещо като символ за Мазо - дали в трофейния скалп на високопоставения полицай, чиито конци сега дърпа­ше, дали като потенциален член на организацията му или на домашен любимец, Джо не знаеше, а и не питаше. Защо да пита, щом присъствието му на стената до Мазо нощем изпращаше най-вече ясното послание, че се ползва със закрила.

- Според вас виновни ли са? - попита Джо една нощ.

Мазо сви рамене.

- Няма значение. Важно е посланието.

- Какво послание? Екзекутираха двама души, които може и да са били невинни.

- Това е посланието - отвърна Мазо. - И всеки анархист по света го е чул.

През онова лято затворът в Чарлстаун потъна в кръв. Първоначално Джо вярваше, че освирепяването е присъщо на хора­та, безсмислената жестокост на мъже, които се избиват помеж­ду си от гордост - от това, къде е мястото ти на опашката, в правото ти да продължиш да се разхождаш из двора по пътя, който си избрал, в това да не те блъскат, смушкват с лакти или да те настъпват.

Оказа се обаче по-сложно.

Един затворник в Източното крило остана без око, когато някой хвърли шепа стъкла в лицето му. В Южното крило паза­чите намериха мъж, наръган десетина пъти точно под ребрата, входни рани, които, съдейки по миризмата, бяха пронизали чер­ния му дроб. Затворниците два етажа по-надолу усетили по мириса как човекът умира. Джо чуваше за среднощните изна­силвания в блока на Лоусън, блок, наречен така, защото три поколения от фамилия Лоусън - дядото, един от синовете му и трима внуци - бяха излежавали присъди там по едно и също време. Последният, Емил Лоусън, някога беше най-младият от затворените Лоусънови, но и най-злият от тях, и никога няма­ше да излезе оттук. Присъдите му възлизаха общо на 114 годи­ни. Добра новина за Бостън, лоша за затвора в Чарлстаун. Ко­гато не предвождаше масови изнасилвания на новопостъпили, Емил Лоусън убиваше по поръка на всеки, който му плащаше, макар да се говореше, че при последните смутове е работил само за Мазо.

Войната се водеше заради ром. Водеше се навън, разбира се, за известен ужас на гражданите, но се водеше и вътре, където никой не се сещаше да погледне и не би пролял и една сълза, ако го направеше. Албърт Уайт, вносител на уиски от север, бе решил да се захване и с внос на ром от юг преди Мазо Пескато­ре да излезе от затвора. Тим Хики бе първата жертва във вой­ната между Уайт и Пескаторе. До края на лятото обаче той про­сто бе един от десетина.

Заради уискито се стреляха в Бостън и Портланд и по задни­те пътища, водещи до границата с Канада. Изблъскваха коли от пътя в градчета в щатите Ню Йорк, Върмонт и Мейн. Шофьо­рите просто ги отвличаха и им хвърляха тупаник, макар един от най-бързите шофьори на Уайт да бе принудително повален на колене върху килим от борови иглички и челюстта му бе отнесена, защото бе говорил наперено.