Деннис Лихэйн - Те живеят в нощта

- Ти как си?

- Ами... - Джо сви рамене.

- Какво?

- Опитвам се, татко. Наистина.

- Е, само това ти остава.

- Да.

Взираха се един в друг през мрежата и Джо най-накрая събра смелост да отлепи бележката от коляното си и да я плъзне към баща си.

Томас я разгъна и погледна името. В продължение на едий дълъг миг на Джо му се стори, че баща му не диша. И тогава.

-Не.

- Моля?

- Не - Томас плъзна бележката обратно и повтори: - Не.

- Мазо не обича да чува думичката „Не“, татко.

- Значи вече сте на малки имена.

Джо не отговори.

- Не съм наемен убиец, Джоузеф.

- Той не иска това - отвърна Джо, но се зачуди „Наистина ли?“

- Колко наивен можеш да си, преди да стане непростимо? - баща му издиша през ноздрите. - Ако ти дадат името на задържан от полицията, значи искат този човек да бъде наме­рен обесен в килията или да бъде застрелян при „опит за бягст­во“. Затова, Джоузеф, като гледам наивността, с която очевид­но си се вкопчил в подобни обяснения, искам внимателно да чуеш онова, което ще ти кажа.

Джо погледна баща си в очите и се изненада от дълбоката обич и скръб, които видя там. Пределно ясно бе, че баща му е достигнал кулминацията в житейския си път и думите, които всеки миг щяха да излязат от устата му, бяха обобщението му.

- Няма да отнема човешки живот без причина.

- Дори на убиец?

- Дори на убиец.

- Дори на мъжа, отговорен за смъртта на жената, която оби­чах.

- Нали заяви, че тя е жива.

- Не това е въпросът.

- Така е - съгласи се баща му. - Въпросът е, че не участвам в убийства. За когото и да било. И най-вече за дяволския жабар, на когото си се заклел във вярност.

- Трябва някак си да оцелея тук - каза Джо.

- Тогава направи нужното - баща му кимна с по-блеснали от обикновено очи. - И никога няма да те съдя за постъпките ти. - Но няма да извърша убийство.

- Дори за мен?

- Особено за теб.

- Тогава ще умра тук, татко.

Джо сведе поглед към масата, дървото и всичко останало се размаза пред очите му.

- И ако това се случи - прошепна баща му, - скоро ще те последвам заради разбито сърце. Но няма да линчувам човек заради теб, синко. Бих убил, за да те защитя. Но предумишлена екзекуция? Никога.

Джо вдигна очи. Срамуваше се от умолителния си тон.

- Моля те.

Баща му поклати глава. Съвсем леко. Бавно.

В такъв случай нямаше какво повече да си кажат.

Джо понечи да стане.

- Чакай - каза баща му.,

- Какво?

Баща му погледна към пазача до вратата зад Джо.

- Този там човек на Мазо ли е?

- Да, защо?

Баща му извади джобния часовник от жилетката си и го от­качи от верижката.

- Не, татко, недей.

Томас прибра верижката в джоба си и плъзна часовника по масата.

Джо се опита да преглътне сълзите си.

- Не мога.

- Можеш и ще го направиш.

Баща му се взря в него през мрежата, сякаш гореше, и цялата умора и безнадеждност се стопиха от лицето му.

- Това парче метал струва цяло състояние. Но е само това - парче метал. Трябва да откупиш живота си с него. Чуваш ли ме? Дай го на този макаронаджия и си откупи живота.

Джо стисна часовника, още топъл от джоба на баща му - пулсиращ в дланта му като сърце.

КАЗА НА МАЗО В СТОЛОВАТА. Не го бе предвидил; не очак­ваше, че ще стане дума за това. Мислеше си, че има време. По време на храненията Джо сядаше с хората на Пескаторе, но не с онези на първата маса, които се хранеха със самия Мазо. Джо сядаше на следващата маса с хора като Рико Гастемайер, който правеше всекидневните отчети, и Лари Кан, който вареше джин в казанчето на тоалетната в стаята на пазачите в мазето. Джо се върна от свиждането с баща си и седна срещу Рико и Ърни Роуланд, фалшификатор от Согъс, но двамата бяха изблъскани надолу по пейката от Хипо Фасини, един от най-приближените на Мазо, и Джо се изправи очи в очи със самия Мазо, с Налдо Алиенте от едната му страна и Хипо Фасини от другата.

- Кога ще стане? - попита Мазо.

- Моля?

Мазо изглеждаше раздразнен, както винаги, когато се нала­гаше да повтаря въпрос.

- Джоузеф.

Джо усети как гърдите и гърлото му се свиват около отго­вора.

- Той отказа да го направи.

Налдо Алиенте се изкикоти тихичко и поклати глава.

- Отказал, а? - попита Мазо.

Джо кимна.

Мазо погледна към Налдо, после към Хипо Фасини. Извест­но време никой не продума. Джо сведе поглед към чинията си, наясно, че храната изстива, наясно, че трябва да я изяде, защо- то тук, ако пропуснеш хранене, бързо отслабваш.

- Джоузеф, погледни ме.

Джо вдигна очи. Лицето, което се взираше в него от другата страна на масата, изглеждаше развеселено и любопитно като на вълк, натъкнал се неочаквано на гнездо новоизлюпени пи­ленца.