Деннис Лихэйн - Те живеят в нощта

- Преди да се установя тук, бях войник, след това - съдебен полицай. През живота си съм убил седем души - каза той без капчица гордост.

„Седем?“, помисли си Джо. „Боже!“

Погледът на началник Фигис си остана мек и равен.

- Убих ги, защото това бе част от работата ми. Не ми беше приятно, а да си призная, лицата им ме преследват в сънищата и до ден-днешен. Но ако се наложи утре да убия осми, за да защитя града? Ще го направя, без да ми мигне окото. Следите ли мисълта ми?

- Да - отвърна Джо.

Началник Фигис отиде до картата на града на стената зад бюрото си и с показалец описа кръг около квартал Ибор.

- Ако си въртите бизнеса ето тук - на север от Второ Авеню, на юг от Двайсет и седма улица, на запад от Трийсет и четвърта и на изток от Небраска Стрийт, - с вас няма да имаме поводи за разногласия.

Той се усмихна и повдигна вежда.

- Как ви се струва?

- Добре - отвърна Джо и се зачуди кога ли началникът ще каже какво иска в замяна.

Фигис прочете въпроса в очите му и погледът му помръкна едва забележимо.

- Не взимам подкупи. В противен случай трима от седмина­та мъртъвци, за които споменах, още щяха да са сред живите.

Той приседна на ръба на бюрото и заговори тихо.

- Млади ми мистър Кофлин, не се заблуждавам по въпроса как се върти бизнес в този град. Ако ме питате в личен разговор за мнението ми относно Закона за сухия режим, ще видите как кипвам като чайник. Знам, че много от служителите ми взи­мат пари, за да си затварят очите. Наясно съм, че служа на град, разяден от корупция. Знам, че живеем в свят на морален упадък. Но не допускайте грешката да си помислите, че само защото дищам въздуха на корупцията и се налага да общувам с корум­пирани хора, и аз мога да бъда подкупен.

Джо потърси с поглед нотка на поза, горделивост или величаене - обичайните слабости на така наречените хора, които сами са се издигнали.

Отсреща обаче го гледаше само тиха сила на духа.

Джо реши, че не бива при никакви обстоятелства да подце­нява началник Фигис.

- Няма да допусна подобна грешка - каза той.

Фигис протегна ръка и Джо я стисна.

- Благодаря, че се отбихте. И внимавайте с излагането на слънце - по лицето на Фигис пробягна закачлива усмивка. - С тази светла кожа сигурно изгаряте лесно.

- Приятно ми бе да се запознаем, началник.

Джо тръгна към вратата, Дион му я отвори, но от другата страна стоеше момиче в тийнейджърска възраст, от което стру­еше спираща дъха жизненост. Беше дъщерята от снимките - красива, кестенява, с розова златиста кожа, толкова гладка, че сияеше като мек слънчев лъч. Джо предположи, че е около седемнайсетгодишна. Красотата й го задави за миг и спря думи­те, които се канеше да отрони, поради което от гърлото му из­лезе само колебливото:

- Госпожице...

Но красотата й не извика плътски желания в него. От моми­чето струеше невинност. Красота като на дъщерята на начал­ник Ървинг Фигис не бе нещо, което да искаш да притежаваш, а да боготвориш.

- Татко - каза тя. - Извинявай. Мислех, че си сам.

- Няма нищо, Лорета. Господата тъкмо си тръгват. Забрави ли за обноските си?

- Съжалявам, татко - тя се обърна и направи лек реверанс към Джо и Дион. - Госпожица Лорета Фигис.

- Джо Кофлин. Госпожице Лорета, приятно ми е да се запоз­наем.

Когато Джо стисна леко ръката й, усети странен порив да падне на колене. Цял следобед не спря да мисли за нея - колко чиста и крехка бе и колко ли е трудно да си родител на толкова деликатно създание.

ПО-КЪСНО СЪЩИЯ ДЕН вечеряха в ресторант „Тропикале“ на маса вдясно от сцената с идеален изглед към танцьори­те и музикантите. Беше рано и оркестърът - барабанист, пианист, тромпетист и тромбонист - свиреше оживено, но музи­ката още не гърмеше. Танцьорките носеха костюми малко по- дълги от долни ризи, бели като сняг, което бе в тон с разнооб­разните украси по главите им. Две от тях носеха ленти с пайети и пера. Други носеха сребристи мрежички за коса с розет­ки от мъниста и ресни. Танцуваха с една ръка на хълбоците и другата вдигната високо или насочена към публиката. Показ­ваха на гостите достатъчно плът и гъвкавост, че да не обидят дамите, но да си гарантират, че господата ще се върнат в по- късен час.

Джо попита Дион дали в момента вечерята им е най-добрата в града.

Дион се усмихна над вилицата, на която бяха набучени пар­чета свинско по кубински и пържена юка.

- Най-добрата в цялата страна.

Джо се усмихна.

- Признавам, че никак не е лоша.

Той си бе поръчал месо от бут в доматен сос с черен боб и жълт ориз. Омете чинията си до дъно и му се прииска порцията Да бе по-голяма.