Деннис Лихэйн - Те живеят в нощта

Джо се озърна през рамо и очакваше да види портала празен, както и изстрел в гърба от 45-калибровото оръжие на Крадик, очакваше суматоха, но вместо това видя Естебан Суарес да стои мирно в караулката с ефрейторска униформа и вид на войник, който щеше да заблуди дори и най-наблюдателните.

„Естебан“, помисли си Джо. „Почти не те познавам, а ми иде да те целуна по челото.“ .

Джо погледна към камиона и видя, че Крадик вече не го на­блюдава. Беше се обърнал на седалката и говореше нещо на младия матрос, докато той натискаше спирачките и изключва­ше двигателя.

Крадик скочи от кабината и изкрещя заповеди към задната част на камиона. Докато Джо стигне до тях, моряците вече бях слезли на рампата и отваряха капака на ремаркето.

Крадик подаде на Джо формуляр.

- Напиши инициалите си на първа и трета страница и се под­пиши на втора. Така заявяваш, че оставяме под твоя опека оръ­жията за не по-малко от три и не повече от трийсет и шест часа.

Джо написа: „Албърт Уайт, сержант, Национална въздушна гвардия“, парафира където трябва и върна формуляра на Крадик.

Крадик погледна към Левака, Кормарто, Фасани и Пароне и после пак спря поглед върху Джо.

- Само петима души ли имате?

- Казаха ни, че вие ще доведете достатъчно хора - посочи Джо към десетината моряци на рампата.

- Типично за пехотата - каза Крадик. - Все се измъквате от тежката работа.

Джо примигна срещу слънцето.

- Затова ли закъсняхте? Имали сте тежка работа?

- Какво рече?

Джо се приготви за словесна атака не само защото кръвта му кипеше, но и защото ако не го направеше, щеше да събуди по­дозрения.

- Трябваше да пристигнете преди половин час.

- Преди петнайсет минути - отвърна Крадик. - При това ни забавиха.

- Кой?

- Не виждам какво ти влиза в работата, ефрейтор - пристъпи Крадик към него. - Но ще ти кажа честно, забави ни една жена.

Джо погледна през рамо към Левака и останалите и се засмя.

- Жените са тежка работа понякога.

Левака се изкиска и останалите последваха примера му.

- Добре, добре - Крадик вдигна ръка и се усмихна, за да покаже, че е разбрал шегата. - Тази жена, момчета, беше истинска красавица. Нали, матрос Плъф?

- Да, сър. Хубава беше. Обзалагам се, че е и истинска фурия.

- Малко тъмнокожа за моя вкус - продължи Крадик. - Но изскочи насред пътя, пребита от проклетия си приятел. За щастие не я беше наръгал, доколкото разбрахме, си падал по ножове.

- На пътя ли я оставихте?

- Оставихме един моряк при нея. Ще го приберем на връща­не, ако ни оставите да разтоварим оръжията.

- Добре - отвърна Джо и отстъпи назад.

КРАДИК МОЖЕ и да се бе поотпуснал леко, но все още бе нащрек. Попиваше с поглед всичко. Джо остана с него и хва­на въжената дръжка в другия край на сандъка, който Крадик вдигна. Докато вървяха по коридора към склада, виждаха през прозорците другия коридор и канцелариите зад него. Дион бе разпределил всички светлокожи кубинци по кабинетите с гръб към прозорците и те тракаха безсмислици на пишещи маши­ни или държаха телефонни слушалки до ушите си с палци, натиснали вилките. Въпреки това, при второто им минаване по коридора на Джо му хрумна, че всички глави, които вижда­ха отсреща, бяха чернокоси. Нямаше нито един рус или кес­теняв.

Крадик не сваляше очи от прозорците, докато вървяха, без да разбере, че преди малко в коридора с канцелариите се бе разиграло въоръжено нападение и един човек бе загинал.

- Къде служите в чужбина? - попита Джо.

Крадик продължи да се взира през прозорците.

- Как разбра, че служа извън страната?

Дупките от куршуми, помисли си Джо. Проклетите избухли­ви кубинци със сигурност са оставили дупки в стените.

- Имате вид на човек, кален в битки.

Крадик го погледна.

- Нима познаваш кой е участвал в сражения?

- Днес познавам. На вас поне ви личи.

- За малко да застрелям онази латиноска на пътя - каза тихо Крадик.

- Наистина ли?

Той кимна.

- Именно латиносите се опитаха да ни гръмнат снощи. Мом­четата ми още не знаят, но по телефона испанците са заплаши­ли целия екипаж, рекли, че днес всички ще умрем.

- Не знаех.

- Защото още не бива да се знае. Та виждам аз онова тъмно­кожо момиче да ни маха насред Шосе 41. И какво да си помис­ля? Помислих си: „Уолтър, застреляй тази кучка между циците!“

Стигнаха до склада и оставиха сандъка върху първата куп­чина отляво. Отстъпиха настрани, Крадик избърса потното си чело с носна кърпа и двамата проследиха с поглед как моряци­те донасят последните сандъци по горещия коридор.