Деннис Лихэйн - Те живеят в нощта

Младият матрос излезе иззад дърво на около три метра от него. Имаше височина и телосложение като на Джо, косата му бе рижа, а лицето - изпито. Бе опрял пушка на рамо, вдигнал мерника пред окото си и насочил дулото към кипариса. Джо вдигна автоматичния си пистолет, издиша бавно, докато се при­целваше, и стреля по мъжа от три метра разстояние. Пушката отхвръкна и се завъртя така неконтролируемо във въздуха, че Джо предположи, че е уцелил само нея. Но когато оръжието падна в кафеникавата вода, младежът падна с него и от дясната му подмишница рукна кръв и потъмни водата, в която той цоп­на с плясък.

- Грасиела! Аз съм Джо. Добре ли си?

Тя надзърна иззад дървото и Джо кимна. Естебан спря зад нея, тя се качи в джипа и потеглиха към Джо.

Той извади пушката от блатото и погледна към моряка. Мом­чето лежеше във водата с ръце, отпуснати върху коленете и сведена глава, сякаш се опитваше да си поеме въздух.

Грасиела слезе от джипа. Всъщност залитна към Джо. Той обви ръце около нея, за да не падне, и усети как адреналинът бушува в тялото й сякаш я бяха зашеметили с шокова палка.

Зад моряка нещо се движеше през мангровите дървета. Нещо дълго и толкова тъмнозелено, че изглеждаше почти черно.

Морякът вдигна очи към Джо с отворена уста и забързано, хрипливо дишане.

- Ти си бял.

- Да - отвърна Джо.

- Що ме застреля тогава, мамка му?

Джо погледна към Естебан, после към Грасиела.

- Ако го оставим тук, някое животно ще го изяде до минути. Значи или го взимаме с нас, или...

Чуваше как се приближават още влечуги, привлечени от из­тичащата в зеленото блато кръв на моряка.

- Или го взимаме с нас, или... - повтори Джо.

- Видял е добре лицето й - прекъсна го Естебан.

- Знам - отвърна Джо.

- Превърна преследването в игра - каза Грасиела.

- Моля?

- Гонеше ме като дивеч и се смееше като момиче.

Джо погледна към моряка и момчето срещна погледа му. В очите му се четеше страх, но останалата част от него излъчва­ше непокорство и селяндурска напереност.

- Ако мислиш, че ще ти се моля, жестоко се...

Джо го застреля в лицето и изходната рана оплиска в розово папратите, а алигаторите се замитаха нетърпеливо.

Грасиела извика неволно и Джо за малко да я последва. Есте­бан го погледна в очите и кимна, както Джо осъзна с благодар­ност, задето направи онова, което се налагаше, но никой не ис­каше да направи. Дори самият Джо - в чиито уши още отеква­ше изстрелът и от чийто пистолет още излизаше струйка дим, не по-гъст от цигарен, не можеше да повярва, че наистина го е направил.

В краката му лежеше мъртъв човек. Мъртъв, само защото Джо се бе родил на този свят.

Качиха се в джипа, без да продумат. Сякаш чакали разреше­ние, два алигатора веднага се спуснаха към тялото - единият излезе измежду мангровите дървета, поклащащ се равномерно като дебело куче, а другият се плъзна през водата измежду вод­ните лилии покрай гумите на джипа.

Естебан се отдалечи от мястото тъкмо когато двете влечуги стигнаха до трупа едновременно. Едното захапа ръката, а другото се спусна към крака.

Естебан караше през гората на югоизток покрай блатото, ус­поредно на пътя, но все още без да излиза на него.

Джо и Грасиела седяха на задната седалка. Алигаторите и хората не бяха единствените хищници в мочурището през онзи ден: един ягуар стоеше на брега й газеше в мътната вода. Има­ше същия кафеникав цвят като стволовете на дърветата и Джо нямаше да го забележи, ако не бе вдигнал глава към тях, когато минаха на двайсетина метра от него. Беше дълъг поне метър и половина, а мокрите му мускулести крайници бяха олицетво­рение на грациозността. Коремът и гърлото му бяха бели като сметана, а от мократа му козина се издигаше пара, докато ог­леждаше колата. Всъщност не гледаше колата, а Джо. Джо се взря в бистрите му очи - древни, жълти и безмилостни като слънцето. За миг, обгърнат от физическо и душевно изтоще­ние, му се стори, че чува гласа му.

Няма да избягаш.

„От какво?“, искаше му се да попита, но Естебан завъртя волана наляво, свиха встрани от брега, подскочиха рязко през корените на паднало дърво и когато Джо отново погледна нататък, ягуарът бе изчезнал. Той огледа дърветата, но повече не го видя.

- Видя ли котката?

Грасиела го изгледа безмълвно.

- Ягуарът - обясни той с разперени ръце.

Грасиела присви очи сякаш притеснена, че е получил слънчев удар, и завъртя глава. Изглеждаше ужасно - по тялото й като че ли имаше повече рани, отколкото здрава кожа. Лицето й бе подуто на мястото, където той я бе ударил, разбира се, а кома­рите и конските мухи я бяха изпохапали - и не само те, а и жълтите мравки, които бяха оставили бели петънца с червени очертания по ходилата и прасците й. Роклята й бе съдрана на рамото и на лявото бедро, а подгъвът бе разкъсан. Обувките и ги нямаше.