Деннис Лихэйн - Те живеят в нощта

- Можеш да го прибереш - каза тя.

Джо проследи погледа й и видя, че в дясната си ръка още държи пистолета. Той пусна предпазителя и го прибра в кобура на кръста си.

Естебан излезе на Шосе 41 и натисна газта така здраво, че джипът се разтресе, преди да полети по пътя. Джо гледаше как настилката от счукани мидени черупки фучи назад под безми­лостното слънце в безмилостното небе.

- Той щеше да ме убие.

Мократа й коса се вееше през лицето и шията й.

- Знам.

- Гонеше ме сякаш бе излязъл на лов за катерици. Повтаря­ше: „Миличка, ще ти пусна един куршум в крака и после ще те тръшна на земята“. Това означава, че...

Джо кимна.

- И ако го беше оставил жив - продължи тя, - щяха да арес­туват мен. И след това да арестуват теб.

Той кимна. Огледа ухапванията от насекоми по глезените, плъзна очи нагоре по прасците, по роклята, та чак до очите. Тя срещна погледа му за миг, после се извърна и се взря в порто­каловата горичка, през която минаха. След известно време от­ново го погледна.

- Да не мислиш, че съжалявам? - попита той.

- Не знам.

- Изобщо не съжалявам.

- И не бива.

- Но не се чувствам и добре.

- И това не бива.

- Но не съжалявам.

Това в общи линии обобщаваше какво изпитва.

„Вече не съм човек извън закона“, помисли си той. „Сега съм гангстер, а това е бандата ми.“

На задната седалка на джипа под острата миризма на порто­каловите дръвчета и вонята на блатен газ Грасиела го гледа в очите цял километър и никой от двамата не продума, докато не стигнаха до Западна Тампа.

ВЪРНАХА СЕ В ИБОР и Естебан остави Грасиела и Джо в сградата, в която Грасиела бе наела стая над едно кафене. Джо я изпрати догоре, докато Естебан и Сал Урсо отидоха да се отърват от джипа в Южна Тампа.

Стаята на Грасиела беше мъничка и много спретната. Легло­то от ковано желязо бе боядисано в същото бяло като порцела­новия умивалник под овалното огледало. Дрехите й висяха в очукан гардероб от борово дърво, който изглеждаше по-стар от самата сграда, но по него нямаше нито прах, нито мухъл, което на Джо в този климат му се струваше невъзможно. Един­ственият прозорец, с изглед към Единайсето Авеню, бе със спус­нати щори, за да не се напича стаята. Грасиела имаше параван за преобличане, изработен от същата дървесина като гардеро­ба и тя накара с жест Джо да се обърне към прозореца и се скри зад него.

- Сега вече си крал - каза тя, когато той вдигна щората и погледна към булеварда.

- Моля?

- Спечели търговията с ром. Ще станеш крал.

- Може би принц. Тепърва трябва да се разправя с Албърт Уайт.

- Защо си мислиш, че вече си намерил начин да го напра­виш?

Джо запали цигара и седна на перваза на прозореца.

- Плановете са просто мечти, докато не бъдат осъществени.

- И това ли беше мечтата ти?

- Да.

- Ами, честито, тогава.

Той я погледна. Съдраната й мръсна официална рокля висе­ше от паравана, а раменете й бяха голи.

- Не прозвуча искрено.

Тя му посочи с жест да се обърне.

- Напротив. Това си искал и си го постигнал. В известен смисъл е достойно за възхищение.

Джо се изкикоти.

- В известен смисъл.

- Но как ще задържиш властта сега, след като я спечели. Ин­тересен въпрос, не мислиш ли?

- Смяташ, че не съм достатъчно силен, а?

Той отново я погледна и този път тя не възрази, защото си бе облякла бяла блуза.

- Не знам дали си достатъчно жесток - черните й очи искря­ха бистри. - А ако си достатъчно жесток, би било много тъжно.

- Не е задължително хората с власт да са жестоки.

- Но обикновено са - тя наведе глава, докато обличаше пола­та си. - Сега, след като ме видя да се преобличам, а аз те видях да застрелваш човек, може ли да ти задам личен въпрос?

- Разбира се.

- Коя е тя?

- Коя?

Главата й отново се появи над паравана.

- Жената, която обичаш.

- Кой казва, че съм влюбен?

- Аз казвам - сви рамене тя. - Жените ги разбират тези неща. Тя във Флорида ли е?

Джо се усмихна и поклати глава.

- Тя си отиде.

- Напуснала те е?

- Умря.

Грасиела примигна и го изгледа изпитателно, за да провери дали я занася. Когато осъзна, че казва истината, прошепна:

- Съжалявам.

Той смени темата.

- Доволна ли си, че взехме оръжията? ;

Тя облегна лакти на паравана.

- Много. Когато настане денят, в който Мачадо бъде свален от власт - а този ден ще дойде, - ще имаме... - тя го погледна и щракна пръсти. - Помогни ми.

- Арсенал.

- Да, арсенал.

- Значи това не са единствените оръжия, които имате.