Деннис Лихэйн - Те живеят в нощта

Дион танцуваше едновременно с три жени и ги премяташе зад широкия си гръб и между масивните си крака с изненадва­ща ловкост. В танците обаче истинският майстор в компанията им се оказа Естебан. Движеше се леко като котка върху висок клон, но толкова овладяно, че оркестърът скоро започна да на­гласява песните си към неговото темпо, а не обратното. На­помняше на Джо за Валентино във филма, в който играеше то­реадор - такава силна мъжествена грация притежаваше. Скоро половината жени в заведението се опитваха да повтарят стъпки­те му или да се домогнат до него за тази нощ.

- Никога не съм виждал мъж да се движи така - каза Джо на Грасиела.

Тя седеше на ъгловото сепаре, а той - на пода пред нея. Тя се наведе и му каза на ухо:

- С това се занимаваше, когато пристигна в Америка.

- Какво имаш предвид?

- Работеше като платен партньор за танци в центъра.

- Занасяш ме - Джо вдигна очи към нея. - Има ли нещо, което този човек да не умее?

- В Хавана беше професионален танцьор, при това много добър. Не получаваше главни роли в мюзикъли, но бе много търсен. Така се издържаше, докато учеше право.

Джо за малко да изплюе напитката си.

- Той е адвокат?

- Да, в Хавана.

- Но на мен ми каза, че е израснал във ферма.

- Вярно е. Родителите ми работеха в нея. Бяхме... - тя млъкна и се взря в него.

- Мигриращи фермери?

- Това ли е изразът? - тя направи гримаса, или поне така се стори на пийналия Джо. - Не, не, бяхме наемни работници.

- Баща ти е взел под наем парче земя от неговия баща и му е плащал рента в продукция?

- Това е да си наемен фермер. С това се е занимавал дядо ми в Ирландия - Джо се стараеше да изглежда трезвен, но при да­дените обстоятелства това му костваше големи усилия. - Миг­риращите фермери ходят от ферма на ферма според сезона и посевите.

- Ах, колко си умен, Джоузеф - отвърна Грасиела, явно не­доволна от пояснението му. - Знаеш всичко.

- Ти попита, chica [2] Chica (исп.) - момиче. - Б. пр. .

- Нима ме нарече „chica“?

- Мисля, че да.

- Акцентът ти е ужасен.

- Твоят галски също.

- Моля?

Джо махна с ръка.

- Работя върху себе си.

- Баща му беше велик човек - Очите й блеснаха. - Прие ме в дома си, даде ми собствена стая с чисти чаршафи. Учех английски с частен учител. Аз, селското момиче.

- И какво поиска в замяна баща му?

Тя прочете какво има предвид в погледа му.

- Отвратителен си.

- Въпросът ми е уместен.

- Не поиска нищо. Може би малко си навири носа заради помощта, която оказваше на малкото селянче, но това бе всичко.

Джо вдигна ръка.

- Извинявай, извинявай.

- Винаги виждаш най-лошото в най-добрите хора - поклати глава тя - и най-доброто в лошите.

Джо не успя да измисли какво да отговори, затова сви раме­не и остави мълчанието и алкохолът да върнат по-спокойното настроение отпреди малко.

- Ела да танцуваме - Грасиела стана от сепарето и го дръпна за ръцете.

- Не танцувам.

- Тази вечер всички танцуват.

Джо я остави да го изправи на крака, макар да му се струва­ше престъпно да дели един дансинг с Естебан и в по-малка сте­пен с Дион, и да си мисли, че танцува също като тях.

Разбира се, Дион му се изсмя открито, но Джо бе твърде пиян, за да го е грижа. Остави Грасиела да води и започна да я следва, Щом напипа ритъм, в който успяваше да се движи. Стояха дълго па дансинга и си предаваха бутилка от тъмния ром на Суарес. По едно време се забрави, втренчен в раздвоения й образ; в едното видение тя тичаше през блатото като отчаяна плячка, а в другото танцуваше само на сантиметри от него с помръдва­щи устни, рамене и поклащаща глава, вдигнала бутилката до устните си.

Би убил заради тази жена. Би убил и заради себе си. Но ако имаше въпрос, на който не бе успял да намери отговор цял ден, той бе защо застреля моряка в лицето. Подобно нещо човек би направил само в пристъп на ярост. По принцип бе логично да го простреля в гърдите. Но не, Джо го бе застрелял в лицето. Това бе лично. И тогава, изгубен в танца с Грасиела, осъзна, че го е направил, защото ясно бе видял в очите на момчето пре­зрението към Грасиела. Презрение, защото е с кафява кожа и изнасилването й нямаше да е грях; че това е плячката, полага­ща се на воина. За Сайръс едва ли бе имало значение кога ще го направи - преди или след смъртта й.

Грасиела вдигна ръце над главата си, без да пуска бутилката, кръстоса китки, заизвива лакти с крива усмивка по посиненото лице и премрежени очи.

- За какво си мислиш? - попита тя.

- За днешния ден.

- За кое по-точно? - попита тя, но видя отговора в погледа му.