Деннис Лихэйн - Те живеят в нощта

Грасиела Доминга Маела Коралес.

Албърт подсвирна.

- Да ти се оплете езика, но се обзалагам, че ти имаш богат опит с оплитането на езици, нали скъпа?

- Недей... - намеси се Джо. - Просто... Албърт, недей. Не я замесвай.

Албърт се обърна към Джо, дъвчейки последното парче наденичка.

- От миналото знаем, че не ме бива в това, Джо.

Джо кимна.

- Какво търсиш тук?

- Искам да знам защо не си извади никакви поуки от престоя си в затвора. Беше твърде зает да ти го тикат в задника ли? Излизаш, идваш тук на юг и след два дни вече се опитваш да ме сринеш? Толкова ли се затъпява в пандиза, Джо?

- Може би просто съм се опитвал да привлека внимание­то ти.

- В такъв случай, постигна невероятен успех - отвърна Албърт. - Днес започнаха да ме уведомяват от баровете ми, ресторантите ми, билярдните ми зали, всяка кръчма, която притежавам оттук до Сарасота, че повече няма да ми плащат. Щели да плащат на теб. И, естествено, отидох да говоря с Естебан Суарес, а у тях ме посрещнаха повече въоръжени стражи, от­колкото в Монетния двор на САЩ. Нямал време да се среща с мен. Да не мислиш, че ти и банда жабари... и, правилно ли чух, негри...?

- Кубинци.

Албърт си отчупи парче от препечената филия на Джо.

- Да не мислиш, че ще успееш да ме изместиш?

Джо кимна.

- Мисля, че вече го направих, Албърт.

Албърт поклати глава.

- Веднага щом умреш, Суарес ще се вразумят и те уверявам, прекупвачите също.

- Ако искаше да ме убиеш, вече щеше да си го направил. Дошъл си да преговаряш.

Албърт пак поклати глава.

- Искам те мъртъв и няма да има никакви преговори. Про­сто реших да ти покажа, че съм се променил. Омекнах. Ще излезем през задната врата без момичето. И косъм няма да падне от главата й, макар, Бог ми е свидетел, тя да си има пре­достатъчно.

Албърт стана. Закопча сакото над омекващия си корем. На­мести шапката си.

- Ако вдигнеш шум, взимаме и нея и ще убием и двама ви.

- Това ли е предложението ти?

- Да.

Джо кимна. Извади лист хартия от джоба на сакото си и го остави на масата. Изглади го с длан. Погледна към Албърт и започна да чете имената, написани върху него.

- Пийт Макафърти, Дейв Кериган, Джерард Мюлер, Дик Кипър, Фъргюс Демпси, Арчибалд...

Албърт дръпна листа от ръцете на Джо и дочете списъка наум.

- Не можеш да ги намериш, нали Албърт? Най-добрите ти войници не си вдигат телефоните, не отварят вратите на къщи­те си. Повтаряш си, че е случайност, но знаеш, че не е така. Спипахме ги. Всички до един. И, не ми е приятно да ти го кажа, Албърт, но те няма да се върнат при теб.

Албърт се изкиска, но зачервеното му по принцип лице сега бе бяло като слонова кост. Той погледна към Боунс и Лумис и пак се изкикоти. Боунс също се засмя, но на Лумис очевидно му призля.

- И докато сме на темата за хора от твоята организация - продължи Джо, - как разбра къде съм?

Албърт погледна за миг Грасиела и цветът започна да се връща по лицето му.

- Лесно, Джо, просто следвам мацките.

Грасиела стисна зъби, но не каза нищо.

- Да, добра идея - отвърна Джо, - но освен ако не си знаел къде бях снощи - а не си знаел, защото никой не знаеше, - нямаше да успееш да ме проследиш дотук.

- Хвана ме - вдигна примирително ръце Албърт. - Да речем, че имам и други методи.

- Като къртица в моята организация ли?

По лицето на Албърт се плъзна усмивка, преди да я пропъди с примигване.

- Същият, който ти е казал да ме хванеш в кафенето, а не на улицата.

Този път в погледа на Албърт не проблесна усмивка. Очите му станаха по-плоски и от монети.

- Казал ти е, че ако ме заловиш в кафенето, няма да се съпро­тивлявам заради момичето, нали? Казал ти е, че дори ще те за­веда при торбата с пари, която скрих в Хайд Парк.

Брендън Лумис рече:

- Застреляй го, шефе. Още сега.

- Трябваше да ме застреляте още докато влизахте през вра­тата - отвърна Джо.

- Кой казва, че няма да го направя?

- Аз - обади се Дион иззад гърбовете на Лумис и Боунс, насочил 38-калибров пистолет с дълго дуло към тях.

Сал Урсо влезе през главния вход, след него дойде Левака Даунър, и двамата облечени с шлифери в безоблачния ден.

Собственичката на кафенето и възрастната двойка вече официално се стреснаха. Старецът потупваше гърдите си. Собст­веничката премяташе броеница в ръката си, а устните й се дви­жеха трескаво.

Джо се обърна към Грасиела:

- Би ли им казала, че няма да ги нараним?

Тя кимна и стана от масата.

Албърт каза на Дион:

- Значи предателството е основната черта от характера ти, а, дебелако?