Деннис Лихэйн - Те живеят в нощта

- Щях да го направя, но очите й бяха като на дъщеря ми.

- Чии очи?

- На тъмнокожото момиче. Имам дъщеря от времето, когато служех в Доминиканската република. Не я виждам, но от време на време майка й ми праща снимки. Има големи черни очи като повечето жени по Карибите. Днес, когато видях, че онова мо­миче има същите очи, прибрах оръжието в кобура.

- Вече сте го бил извадили?

- Наполовина - кимна той. - Вече бях решил, че не бива да рискувам и трябва да застрелям кучката. Тук на юг за подобно нещо бял мъж ще получи само мъмрене. Но... - той сви рамене. - Имаше очите на дъщеря ми.

Джо не каза нищо, но кръвта запулсира в ушите му.

- Изпратих едно момче да го направи.

- Моля?

Крадик кимна.

- Изпратих едно от моите момчета. Мисля, че се казва Сайръс. Иска да се бие, но в момента няма война. Кучката видя погледа му и тръгна да бяга. Сайръс обаче си пада малко ловец. Израснал в мочурищата край границата с Алабама. Намери я за от­рицателно време.

- Къде ще я отведете?

- Никъде няма да я водим. Тя ни нападна, момче. Поне ней­ните хора ни нападнаха. Сайръс ще прави с нея каквото реши и ще хвърли останките на крокодилите.

Крадик пъхна в устата си фас и драсна клечка кибрит в боту­ша си. Взря се в Джо с присвити над пламъка очи.

- Позна, синко, кален съм в битка. Убил съм един доминиканец, купища хаитяни, безспорен факт. Няколко години след това отнесох трима панамци само с един залп на автомата, тъй като се бяха сгушили един в друг, май се молеха. Ще ти кажа правичката, и не вярвай, ако някой ти разправя, че не е така - той запали цигарата и хвърли клечката през рамо. - Голяма веселба падна.

ЩОМ МОРЯЦИТЕ СИ ТРЪГНАХА, Естебан изтича до га­ража за автомобил. Джо свали униформата си, докато Дион ка­раше камиона на заден ход към товарната рампа, а кубинците започнаха да изнасят сандъците от склада.

- Ще се справиш ли сам? - попита Джо Дион.

Дион се усмихна лъчезарно.

- Съмняваш ли се? Ти отивай да я вземеш. Ще се видим на уговореното място след час.

Естебан спря при тях с брониран джип, Джо скочи вътре и Двамата потеглиха по Шосе 41. След пет минути видяха транс­портния камион на около километър пред себе си да се тътри по дългия и прав път, в чийто друг край на практика се вижда­ше чак Алабама.

- Щом ние ги виждаме - каза Джо, - значи и те ни виждат.

- Не за дълго - отвърна Естебан.

Зърнаха отляво черния път, който пресичаше палмите и шосето и продължаваше в гората от другата страна. Естебан зави и Джипът заподскача по неравния чакъл и калната пръст. Той шофираше както Джо се чувстваше в момента - разтревожено и безразсъдно.

- Как се казваше момчето, което умря? - попита Джо.

- Гилермо.

Джо още виждаше очите на издъхналото момче и не искаше да намери Грасиела по същия начин.

- Не биваше да я оставяме сама на пътя - каза Естебан.

- Знам.

- Трябваше да се досетим, че ще оставят някой при нея.

- Знам.

- Трябваше и ние да оставим човек, скрит наблизо.

- Знам, мамка му! Вече нищо не можем да направим по въп­роса!

Естебан настъпи газта, прелетяха над дупка в пътя и се при­земиха от другата страна толкова рязко, че Джо се уплаши джипът да не да се преобърне и да се стоварят на проклетите си глави.

Но не каза на Естебан да намали.

- Познавам я откакто беше не по-висока от кучетата във фер­мата ни.

Джо не каза нищо. През боровете отляво се виждаше блато. Хвърчаха покрай кипариси, евкалипти и непознати за Джо рас­тения, които се сливаха, докато зелените и жълтите цветове не станаха размазани като мазки от четката на художник.

- Родителите й се хващаха като наемници по фермите. Да беше видял селото, което наричаше свой дом за по няколко месеца всяка година. Американците няма да разберат какво е бедност, докато не видят онова село. Баща ми обаче забеляза колко е умна и по­пита родителите й дали може да я наеме и да я обучи за домашна помощница. Истината е обаче, че ми наемаше другарче. Нямах никакви приятели, само конете и добитъка.

Подскочиха в нова дупка на пътя.

- Странен момент да ми разкажеш тази история - каза Джо.

- Обичах я - надвикваше Естебан бръмченето на мотора.- Сега обичам друга, но дълги години си мислех, че съм влюбен в Грасиела.

Той се обърна към Джо, но Джо поклати глава и посочи напред.

- Гледай пътя, Естебан.

Пак друснаха в трап, при което се отделиха от седалките и тупнаха тежко обратно.

- Тя каза, че прави всичко това заради съпруга си.