Деннис Лихэйн - Те живеят в нощта

Джо кимна.

- Приятелите ми казаха, че често посещаваш „Париж“.

РД присви очи, сякаш се опитваше да се сети за кое място точно става въпрос.

- Чувам, че обичаш алкохолните коктейли, които предлагат. РД подръпна крачола на панталона си.

- И какво, ако е вярно?

- Бих казал, че не е достатъчно просто да си редовен клиент.

- Какво означава това?

- Предлагам да станеш партньор.

- И какво ще спечеля?

- Десет процента от приходите на заведението.

- Наистина ли?

- Да.

- Защо?

- Да речем, че уважавам амбициозните хора.

- Само това ли?

- Забелязвам и таланта.

- Е, това би трябвало да струва повече от десет процента.

- Колко според теб?

Лицето на РД грейна безсрамно красиво като пшенично поле

- Мислех си за шейсет.

- Искаш шейсет процента от приходите на един от най-пече­лившите клубове в града?

РД кимна игриво и нагло.

- И какво ще получа в замяна?

- Ти ще ми даваш моите шейсет процента и приятелите ми може да станат по-благосклонни към теб.

- Кои са приятелите ти? - попита Джо.

- Шейсет процента - повтори РД.

- Синко - отвърна Джо, - няма да ти дам шейсет процента

- Не съм ти син - каза тихо РД. - Ничий син не съм.

- За щастие на баща ти.

- Моля?

- Петнайсет процента - предложи Джо.

- Ще те пребия от бой - прошепна РД.

Поне така се стори на Джо.

- Моля? - попита той.

РД потри брадичка, достатъчно силно, че Джо да чуе как пръстите му стържат по наболата брада. Той прикова Джо с поглед, едновременно безизразен и твърде ведър.

- Знаеш ли какво? Това ми се струва справедлив дял.

- Кое?

- Петнайсетте процента. Не би ли вдигнал на двайсет?

Джо погледна към началник Фигис, после пак към РД.

- Мисля, че петнайсет процента е напълно справедливо, като се има предвид, че дори не искам от теб да ходиш на работа.

РД отново се почеса по брадата и за кратко сведе очи към масата. Накрая вдигна глава и се усмихна с най-момчешкото си очарование.

- Прав сте, мистър Кофлин. Това е справедлива договорка. И с радост ще се съглася на тези условия.

Началник Фигис се отпусна назад на стола си и постави ръце върху плоския си корем.

- Радвам се да го чуя, Робърт Дрю. Знаех, че все някак си ще се разберем.

- Е, успяхме - отвърна РД. - Как ще получавам дела си?

- Минавай през бара всеки втори вторник около седем ве­черта - каза Джо. - Търси управителя, Шан Макалпин.

- Шуан?

- Горе-долу така се произнася.

- И той ли е папист?

- Тя е жена. Не съм я питал.

- Шан Макалпин. „Париж“. Вторник вечер - РД плесна по масата с длан и стана. - Чудесно. За мен беше удоволствие, бистър Кофлин. Ърв.

Той ги поздрави с повдигане на шапката си, помаха лекичко, козирува и си тръгна.

В продължение на цяла минута мълчаха.

Накрая Джо се обърна на стола и попита началник Фигис:

- Колко мек е мозъкът на това хлапе?

- Колкото грозде.

- Точно от това се страхувам. Мислиш ли, че наистина ще приеме сделката?

Фигис сви рамене.

- Времето ще покаже.

КОГАТО РД се появил в „Париж“ за дела си, той благодарил на Шан Макалпин, която му дала парите. Помолил я да му произ­несе името си буква по буква и й казал, че името й е красиво като самата нея. Заявил, че очаква с желание дългото им сътруд­ничество и изпил едно питие на бара. Държал се любезно с всич­ки наоколо. После излязъл, качил се в колата си и потеглил по­край тютюневата фабрика „Вайо“ към „При Филис“, първата кръчма, в която Джо бе влязъл, когато пристигна в Ибор.

Бомбата, която РД Пруит хвърли в „При Филис“, не бе кой знае колко мощна, но не бе и нужно. Централното помещение бе толкова малко, че висок човек не би могъл да плесне с ръце без лактите му да се ударят в стените.

Никой не загина, но един барабанист на име Куи Кол изгуби левия си палец и никога повече не просвири, а седемнайсетгодишно момиче, дошло да вземе баща си и да го закара у дома, остана без крак.

Джо изпрати три екипа от по двама души да намерят про­клетника, но РД Пруит се бе покрил. Претърсиха цял Ибор, после цяла Западна Тампа, накрая цяла Тампа. Никой не може­ше да го намери.

Седмица по-късно РД влезе в друга от кръчмите на Джо в източния край на града - заведение, посещавано почти изцяло само от кубинци. Влезе, когато оркестърът бе във вихъра си и всички танцуваха. Качи се спокойно на сцената и простреля тромбониста в коляното, а певеца в корема. Хвърли плик за писма на подиума и излезе през задната врата.

Пликът бе адресиран до „Господин Джоузеф Кофлин, Негролюбеца“. Вътре имаше послание само от две думи: