Деннис Лихэйн - Те живеят в нощта

На Джо му се искаше да му повярва, защото другият вариант бе Тим да го е изпратил в онзи склад именно с цел да започне война с Албърт Уайт. От Тим спокойно можеше да се очаква да пожертва мъже, които е наставлявал от деца, с цел да завземе пазара на ром веднъж завинаги. Всъщност от Тим можеше да се очаква всичко. Абсолютно всичко. Това бе нужно, за да ос­танеш на върха в този бизнес - всички трябваше да са наясно, че отдавна си се разделил със съвестта си.

Сега в стаята на Джо Тим сипа малко ром в кафето си и отпи. Той подаде малката манерка на Джо, но Джо поклати глава. Тим прибра бутилчицата в джоба си.

- Къде се губиш напоследък?

- Никъде.

Хики го погледна в очите.

- Тази седмица излизаше всяка вечер, както и миналата. Да не си си хванал момиче?

Джо понечи да излъже, но не видя смисъл.

- Да.

- Добра ли е?

- Много е жизнена. Тя е... - Джо не намери подходящата дума, бива си я.

Хики отлепи гръб от касата на вратата, където се бе облегнал.

- Влязла ти е под кожата, а? - той направи жест все едно забива спринцовка в ръката си. - Вижда се.

После отиде при Джо и го потупа по врата.

- С нашата работа нямаш шанс да срещнеш много добри мо­мичета. Тя готви ли?

- Да - всъщност Джо нямаше представа.

- Това е важно. Няма значение дали готви добре или зле, важ- ното е, че има желание - Хики го пусна и се върна при вратата.

- Довечера поговори с онзи човек за Питсфийлд.

- Добре, сър.

- Така те искам - отвърна Тим и слезе на долния етаж в каби­нета си зад касата на казиното.

КАРЛ ЛАУБНЕР РАБОТИ още две вечери преди Джо да се сети да го уволни. Напоследък Джо забравяше разни неща, сред които две срещи с Хайми Драго, за да преместят плячката от удара от магазина за кожи на Каршман. Спомни си за ротативката и притегна добре колелцата й, но докато Лаубнер дойде за смяната си вечерта, Джо вече бе излязъл с Ема Гулд.

След посещението му в кръчмата в онова мазе в Чарлстаун двамата с Ема се виждаха почти всяка вечер. Почти, а не всяка. През останалите нощи тя беше с Албърт Уайт - ситуация, коя­то Джо до момента успяваше да приеме като дразнеща, но коя­то бързо се превръщаше в непоносима.

Когато не беше с Ема, единственото, за което Джо мислеше, бе следващата им среща. А когато се срещнеха, постепенно стана невъзможно да не се нахвърлят веднага един на друг. Когато кръчмата на чичо й затвореше, двамата правеха секс в нея. Когато родителите и братята и сестрите й не бяха в апар­тамента, който Ема делеше с тях, правеха секс в него. Правеха секс в колата на Джо и в стаята му, след като той тайно я преве­деше по задните стълби. Правиха секс на един студен хълм, сред горичка от голи дървета над река Мистик и на студения през ноември плаж на залива Савин Хил в Дорчестър. Прави, седнали, легнали - беше им все едно. На открито, на закрито - все тая. Когато се радваха на лукса да разполагат с час заедно, го запълваха с колкото нови номера и пози успееха да измис­лят. Но когато имаха само няколко минути, се задоволяваха с тях.

Обаче рядко си говореха. Поне за нищо извън границите на безмерното им пристрастяване един към друг.

Зад светлите очи и бледата кожа на Ема се таеше нещо скри­то и потайно. Но не скрито в смисъла на нещо, което иска да излезе навън. Скрито в смисъл, че имаше преграда, която не Допускаше нищо да влезе вътре. Клетката се отваряше, когато тя приемеше Джо в себе си и стоеше отворена, докато се любе­ха. В тези моменти очите й бяха отворени и търсеха нещо, Джо виждаше през тях душата й и червеното сияние на сърцето й, и мечтите, които може би е имала като дете - временно пуснати на свобода от мрачното мазе с катинар на вратата.

Щом обаче свършеше и излезеше от нея, а дишането й се успокоеше, той виждаше как всичко се прибира обратно в клет­ката като отлив.

Това обаче нямаше значение. Джо започваше да подозира, че е влюбен в нея. В редките мигове, когато клетката се отваряше и той получаваше покана да влезе, откриваше вътре човек, кой­то отчаяно иска да се довери, да обича и да живее. Ема просто трябваше да види, че си струва да му се довери, да му довери любовта и живота си.

И той щеше да й го докаже.

През онази зима Джо навърши двайсет години и разбра как­во иска да постигне в живота си. Искаше да бъде единственият мъж, на когото Ема Гулд изцяло да се уповава.

КЪМ КРАЯ НА ЗИМАТА рискуваха няколко пъти да се появят заедно на публични места. Но само през вечерите, в които тя знаеше със сигурност, че Албърт Уайт и най-приближените му са извън града, и то само в заведения, собственост на Тим Хики или негови партньори.