Деннис Лихэйн - Те живеят в нощта

Един от партньорите на Тим Хики беше Фил Крегър, собст­веник на ресторант „Венецианската градина“ на първия етаж на хотел „Бромфийлд“. Джо и Ема отидоха там една мразовита нощ, в която във въздуха витаеше мирис на сняг, макар небето да бе ясно. Тъкмо бяха оставили на гардероба палтата и шапки­те си, когато група мъже излезе от частната стая зад кухнята и още преди да види лицата им, по дима от пури и заучената сърдечност в гласовете Джо позна какви са - политици.

Градски съветници, общински представители, районни уп­равници, капитани от пожарната, полицейски началници и про­курори - лъскавата, усмихната, корумпирана батарея, благода­рение на която градското осветление работеше, засега. Благо­дарение на която влаковете се движеха и светофарите светеха, засега. Която непрестанно напомняше на гражданите, че тези и хиляди други услуги, големи и малки, биха могли да изчезнат - щяха да изчезнат, - ако тя не бди зорко на поста си.

Видя баща си в същия миг, в който и той го забеляза. Почув­ства се както обикновено, след като не се бяха виждали дълго време, неспокоен, ако не по друга причина, то заради факта, че си приличаха като две капки вода. Бащата на Джо беше на шей­сет години. Джо се роди късно, след като на по-прилично млада възраст баща му бе създал други двама сина. Но докато Конър и Дани бяха наследили гени и от двамата си родители, което се виждаше в лицата и телата им и определено във височината (наследена от фамилията на майка им, Фенеси, където мъжете бяха все високи), Джо бе копие на баща си. Същата височина, същото телосложение, същата масивна челюст, същият нос, остри скули и хлътнали очи, съвсем малко по-раздалечени от нормалното, което правеше изражението му още по-непрони- цаемо. Единствената разлика между Джо и баща му бе в цвето­вете. Очите на Джо бяха сини, докато на баща му бяха зелени; косата на Джо имаше цвета на пшеница, а на баща му - цвета на лен. Иначе, когато баща му го погледнеше, виждаше отсре­ща да му се присмива собствената му младост. Джо поглежда­ше баща си и виждаше отпусната кожа и петна от чернодробно заболяване, Смъртта, седнала край леглото му в 3 ч. през нощ­та, потропваща нетърпеливо с крак.

След няколко здрависвания за довиждане и потупвания по гърба баща му се отдели от групата мъже, които се наредиха на гардероба за палтата си. Той застана срещу сина си и протегна ръка.

- Как си?

Джо стисна ръката му.

- Бива, а ти?

- Тип-топ. Миналия месец ме повишиха.

- Заместник-директор на Бостънската полиция - каза Джо. - Чух.

-А ти къде работиш сега?

Трябваше да познавате Томас Кофлин от дълго време, за да забележите признаците на алкохолното опиянение. Не се забе­лязваха в речта му, която си оставаше гладка и с постоянен тон дори след половин бутилка ирландско уиски. Очите му не се изцъкляха. Но ако човек знаеше къде да гледа, щеше да забеле­жи нещо хищно и палаво в сиянието на красивото му лице, нещо, което те премерва, открива слабостите ти и размишлява дали да те схруска.

- Татко, това е Ема Гулд.

Томас Кофлин й целуна ръка.

- За мен е удоволствие, госпожице Гулд.

Той кимна на главния сервитьор:

- Масата в ъгъла, ако обичаш, Джералд.

После се усмихна на Джо и Ема.

- Нали не възразявате да се присъединя към вас? Умирам от глад.

ДОКАТО ПРИКЛЮЧАТ със салатите разговорът вървеше сравнително приятно.

Томас разказваше случки от детството на Джо, чиято цел не­избежно бе да покажат какъв калпазанин, колко буен и заблу­ден е бил като малък. По начина, по който баща му ги разказва­ше, историите приличаха на ексцентрични анекдоти, достойни за комедийните скечове в неделното обедно предаване по ра­диото. Баща му обаче пропусна да спомене как обикновено приключваха тези истории - с шамар или налагане с колана.

Ема се усмихваше и кискаше там, където бе уместно, но Джо виждаше, че се преструва. И тримата се преструваха. Джо и Томас се преструваха, че ги свързва любовта между баща и син, а Ема се преструваше, че не забелязва тяхната преструвка.

След историята за шестгодишния Джо в градината - исто­рия, разказвана толкова много пъти през годините, че Джо мо­жеше да предвиди къде точно баща му ще си поеме дъх – Томас попита Ема откъде е семейството й.

- От Чарлстауи - отвърна тя и Джо долови предизвикателна нотка в гласа й.

- Не, имам предвид откъде произхожда родът ви. Очевидно сте ирландка. Къде са родени предците ви?

След като келнерът прибра празните чинии от салата, Ема отвърна: