Деннис Лихэйн - Те живеят в нощта

- Ако просто си мислех, че си проправяш път в живота по необичаен начин, шях ли да повдигна въпроса?

- Да.

Баща му се усмихна леко и още по-незабележимо сви рамене.

- Полицай съм от трийсет и седем години и научих най-вече едно.

- Престъпленията не са изгодни, освен ако не се извършват на ниво институции - продължи мисълта му Джо.

Баща му пак се усмихна и кимна леко.

- Не, Джоузеф. Научих, че насилието поражда насилие. И твоите деца ще се върнат при теб като диви, безмозъчни съще­ства. Няма да ги познаеш, но те ще те познаят. Ще те набележат като човек, който заслужава наказание.

Джо многократно бе слушал различни версии на тази реч. Онова, което обаче баща му не съзнаваше - освен че се повта­ряше, - бе, че невинаги общите теории важаха за конкретните хора. Не и ако въпросните хора - или човек - бяха достатъчно решени да създадат собствени правила и достатъчно умни да накарат всички останали да ги спазват.

Джо бе едва двайсетгодишен, но вече знаеше, че е от този тип хора.

Най-малкото, за да угоди на баща си обаче, попита:

- И за какво точно ще ме накажат агресивните ми отрочета?

- За безгрижието, с което си ги създал - баща му се приведе напред, облегна лакти на масата и сключи длани. - Джоузеф.

- Джо.

- Джоузеф, насилието поражда насилие. Това е неизменна истина - той се вгледа в сина си. - Онова, което изкараш на бял свят, непременно ще ти се върне.

- Знам, татко, чел съм катехизиса.

Баща му кимна, когато Ема излезе от тоалетната и отиде до гардеробната. Без да сваля поглед от нея, той каза на Джо:

- Но винаги се връща по неочакван начин.

- Убеден съм, че не е така.

- Не можеш да си убеден в нищо, освен в собствената си увереност. Незаслужената увереност винаги сияе най-ярко.

Томас проследи как Ема подава талончето си на гардероби- ерката.

- Тя е доста приятна за окото.

Джо замълча.

- Като изключим това - продължи баща му, - не разбирам какво виждаш в нея.

- Тъй като е от Чарлстаун, така ли?

- Ами това не помага. Едно време баща й беше сутеньор, а чичо й е убил най-малко двама души, за които знаем. Бих могъл да си затворя очите за това, Джоузеф, ако тя не беше толкова...

- Каква?

- Мъртва душевно - баща му отново погледна часовника си и едва се сдържа да не се прозине. - Стана късно.

- Не е мъртва душевно. Част от нея просто е заспала.

- Тази част - каза баща му, докато Ема се приближаваше с палтата им, - никога няма да се събуди, синко.

НА УЛИЦАТА, на път към колата, Джо попита:

- Не можа ли да се държиш малко по-...

- Как?

- Малко по-заинтригувано от разговора. Малко по-общител­но.

- Откакто се познаваме, ти непрекъснато повтаряш колко не­навиждаш баща си.

- Нима говоря за това през цялото време?

- В общи линии.

Джо поклати глава.

- Никога не съм казвал, че ненавиждам баща си.

- А какво?

- Че не се разбираме. Никога не сме се погаждали.

- Защо?

- Защото прекалено си приличаме, по дяволите.

- Или защото го мразиш.

- Не го мразя - отвърна Джо, напълно наясно, че тя е права.

- В такъв случай тази вечер ходи да се пъхнеш в неговото легло.

- Моля?

- През цялото време той ме гледаше все едно съм някакъв боклук. Разпитва за рода ми, сякаш е наясно, че още предците ми в старата родина не са били стока. Нарича ме „скъпа“, мамка му!

Тя стоеше на тротоара разтреперана, когато първите снежин­ки се засипаха от черното небе. Сълзите, които едва сдържаше, се затъркаляха по бузите й.

- Ние не сме хора. Не сме порядъчни. Ние сме просто семей­ство Гулд от Юниън Стрийт. Боклуци от Чарлстаун. Плетем дантелите за шибаните ви пердета.

Джо вдигна ръце.

- Това пък откъде ти хрумна? - той протегна ръка към нея, но тя отстъпи назад.

- Не ме докосвай.

- Добре.

- Хрумна ми, защото цял живот хора като баща ти ме гледат отгоре, сякаш съм мижитурка. Хора, които, които... които не правят разлика между това да ти провърви в живота и това да си нещо повече от останалите. Ние не стоим по-долу от вас. Не сме боклуци.

- Не съм казвал подобно нещо.

- Но той го каза.

- Не е вярно.

- Не съм боклук - прошепна тя с притворена уста, а снежин­ките се топяха в стичащите се по лицето й сълзи.

Джо протегна ръце и пристъпи към нея.

- Може ли?

Тя се остави да я прегърне, но ръцете й висяха безжизнено отстрани. Той я притискаше, тя плачеше на гърдите му, а той й повтаряше, че не е боклук, че не стои по-долу от никого и че я обича, много я обича.

ПО-КЪСНО ЛЕЖАХА в леглото му, докато мокрите снежинки се блъскаха в прозореца като нощни пеперуди.