Деннис Лихэйн - Те живеят в нощта

- Просто заведението е доста вървежно. Имаме много идеи за него.

- Разбира се.

Албърт постави длан върху ръката на Джо, точно над лакъ­тя. Брачната му халка проблесна на светлината. Беше сребърна с гравирани келтски плетеници. И два-три инкрустирани диа­манта, мънички.

- Помисли си как искаш да си изкарваш прехраната, ясно? Просто го обмисли. Не бързай. Но имай предвид следното - не можеш да работиш сам. Не и в този град. Вече не.

Джо извърна очи от халката и ръката върху лакътя си и по­гледна Албърт Уайт в дружелюбно проблясващите очи.

- Нямам желание да работя сам, сър. Редовно си плащах дължимото на Тим Хики.

По лицето на Албърт Уайт се изписа недоволно изражение, сякаш не му се нравеше името на Тим Хики да се изговаря на глас в заведение, което сега бе негова собственост. Той потупа Джо по ръката.

- Знам. Както знам и че си вършил добра работа. Първокласна. Но ние не работим с външни хора. А какво е независи­мият наемник? Външен човек. Събираме страхотен екип, Джо. Уверявам те, невероятен екип.

Албърт си сипа питие от каната на Тим, без да предложи на останалите. Занесе чашата до билярдната маса, седна на ръба й и погледна Джо.

- Нека ти кажа просто и ясно едно - твърде умен си за глупостите, които вършиш. Като дупе и гащи си с две тъпи хлапета. Убеден съм, че са страхотни приятели, но са глупави жабари и ще умрат, преди да навършат трийсет. А ти? Ти можеш да продължиш по същия начин. Без ангажименти, но и без при­ятели. Да имаш къща, но не и дом - той се смъкна от масата. - Ако не желаеш да имаш дом, няма проблем, гарантирам ти го. Но нямаш право да действаш в рамките на града. Ако искаш да изкараш нещичко на южния бряг, давай. Опитай и на северния, ако италианците те оставят жив, щом чуят. Но в града? - той посочи към пода. - Тук вече всичко ще е организирано, Джо. Няма да има рекет, а само наети на работа служители. И рабо­тодатели. Дотук има ли нещо неясно?

- Не.

- Нещо, което да съм пропуснал?

- Не, мистър Уайт.

Албърт Уайт скръсти ръце и кимна, взрян в обувките си.

- Да имаш планирана някоя работа, за която трябва да знам? Джо бе похарчил последните пари от Тим Хики, за да плати за информацията за удара в Питсфийлд.

- Не - отвърна той. - Нищо не планирам.

- Трябват ли ти пари?

- Моля?

- Пари - Албърт бръкна в джоба си с ръката, която бе плъзгал по венериния хълм на Ема. С която бе стискал косата й. Отдели две десетдоларови банкноти от пачката и ги плесна в дланта на Джо. - Не искам да размишляваш на гладен стомах.

- Благодаря.

Албърт потупа Джо по бузата със същата ръка.

- Надявам се всичко да приключи добре.

- МОЖЕМ ДА ЗАМИНЕМ - каза Ема.

- Да заминем? Заедно? - попита Джо.

Бяха в спалнята й по обяд, единственото време от деня, кога­то в апартамента ги нямаше трите й сестри, тримата братя, огор­чената майка и гневният й баща.

- Можем да заминем - повтори тя, сякаш сама не си вярва­ше.

- И къде ще отидем? С какво ще живеем? Наистина ли искаш да заминем заедно?

Тя не отвърна. Зададе й въпроса два пъти и двата пъти тя не отговори.

- Не умея да върша никаква честна работа - каза той.

- Кой каза, че трябва да е честна?

Джо огледа мрачната стая, която Ема делеше с две от сестри­те си. Тапетът се бе отлепил от мазилката край прозореца, а две от черчеветата бяха напукани. Вътре дъхът им излизаше на облачета пара.

- Ще трябва да отидем доста далеч - каза той. - Ню Йорк не става, както и Филаделфия. Да не говорим за Детройт. Чикаго, Канзас Сити, Милуоки - всички са затворени за човек като мен, освен ако не искам да се включа в някоя банда като последна дупка на кавала.

- Тогава ще заминем на запад, както казват. Или на юг - Ема зарови нос във врата му и си пое дълбоко въздух, като че ли малко по-разнежена. - Ще ни трябват някакви пари за начало.

- Имаме планиран един удар за събота. Тогава свободна ли си?

- За да тръгнем ли?

- Да.

- В събота вечерта имам среща със Знаеш Кого.

- Отсвири го.

- Ами... по принцип това е планът.

- Не, имам предвид...

- Разбрах какво имаш предвид.

- Той е лош човек - каза Джо, вперил очи в гърба й, в родилното петно с цвят на мокър пясък.

Тя му хвърли леко разочарован поглед, а фактът, че бе само леко разочарован, го правеше още по-пренебрежителен.

- Не е вярно.

- Да не би да го защитаваш?

- Казвам само, че не е лош човек. Не е моят мъж. Не го оби­чам, нито му се възхищавам. Но не е лош. Винаги се опитваш да опростяваш нещата.

- Но той уби Тим. Или е поръчал да го убият.