Деннис Лихэйн - Те живеят в нощта

- А Тим да не си изкарваше хляба като раздаваше храна на сираци?

- Не, но...

- Какво? Никой не е само добър или само лош. Всички про­сто се опитват да си изкарват хляба - тя запали цигара и разма­ха клечката, докато пламъкът не угасна със струйка дим. - Пре­стани да съдиш всички, мамка му.

Джо не можеше да свали очи от родилното петно, потъваше в него, пясъкът го повличаше.

- Значи ще продължиш да се виждаш с него?

- Не започвай. Ако наистина заминавахме, тогава...

- Заминаваме.

Джо би напуснал и страната, ако това означаваше, че друг мъж повече няма да я докосне.

- Къде?

- Билокси - каза той и осъзна, че всъщност идеята никак не е лоша. - Тим имаше много приятели там. Познавам ги. Търгуват с ром. Албърт се снабдява от Канада и се занимава с уиски. Така че, ако стигнем до Залива - Билокси, Мобил, може би дори Ню Орлиънс, ако подкупим точните хора, може и да ни се раз­мине. Там властва ромът.

Ема се замисли за миг, а родилното й петно помръдваше все­ки път, когато се пресегнеше да изтръска цигарата си в пепел­ника.

- Имам среща с него за откриването на онзи нов хотел на Провидънс Стрийт, сещаш ли се?

- „Статлър“ ли?

Тя кимна.

- Разправят, че имало радиоприемници във всяка стая. И ита­лиански мрамор.

- И?

- И ако отида, ще го видя с жена му. Той иска да съм там, само за да... не знам... защото го възбужда да ме вижда, докато е под ръка с жена си. А след това ще замине за няколко дни за Детройт за среща с нови доставчици.

- И какво от това?

- Така ще разполагаме с достатъчно време. Докато се върне и ме потърси, ще имаме вече три-четири дена преднина.

Джо обмисли внимателно думите й.

- Не е зле.

- Знам - отвърна тя и пак се усмихна. - Ще успееш ли да се поспретнеш и да дойдеш в „Статлър“ в събота? Да речем около седем?

- Разбира се.

- След това заминаваме - погледна го Ема през рамо. - Но повече да не съм те чула да казваш, че Албърт е лош човек. Той намери работа на брат ми. Миналата зима купи палто на майка ми.

- Добре де.

- Не искам да се караме.

И Джо не искаше да се карат. Всеки път, когато се сдърпва- ха, той губеше и докато се усети, се извиняваше за неща, които не бе извършил, за които дори не му бе и минавало през ум, извиняваше се, че не ги е извършил или че не се е сетил да ги извърши. Направо го заболяваше глава.

Той я целуна по рамото.

- Значи няма да се караме.

Тя изпърха с мигли.

- Ура!

ДОКАТО БЯГАХА СЛЕД УДАРА в Първа национална банка в Питсфийлд, Дион и Паоло тъкмо бяха скочили в колата, когато Джо се блъсна на заден в една улична лампа, защото се бе от­несъл в мисли за родилното петно. За цвета му на мокър пясък и за начина, по който се мърдаше между лопатките на гърба й, когато му каза през рамо, че е възможно да го обича, и как бе помръднало по същия начин, когато заяви, че Албърт Уайт не е толкова лош човек. Шибаният стар Албърт си беше направо цвете за мирисане. Приятел на обикновения човек, който би купил зимно палто на майка ти, стига да използва твоето тяло, за да се топли той. Родилното петно имаше формата на пеперу­да, но с малко нащърбени и остри очертания и Джо си помисли, че би могъл да опише така и самата Ема, а после си каза да забрави, защото тази вечер щяха да напуснат града и всичките им проблеми да се решат. Тя го обичаше. Нали това бе важното? Останалото нямаше значение. Всичко, което Ема Гулд при­тежаваше, Джо искаше да вкусва на закуска, обяд и вечеря. Искаше да го прави до края на живота си - искаше луничките по ключицата й и носа й, мелодичния звук, който издаваше, след като се изсмееше, начина, по който изговаряше „четири“ като двусрична дума.

Дион и Паоло излязоха на бегом от банката.

Седнаха на задната седалка.

- Тръгвай - нареди Дион.

Висок, плешив мъж със сива риза и черни тиранти изтича от сградата, въоръжен с бухалка. Бухалката не бе огнестрелно оръжие, но въпреки това можеше да нанесе доста щети, ако мъжът се приближеше достатъчно.

Джо включи рязко скоростния лост на първа с длан, но кола­та потегли назад вместо напред. Полетя пет метра назад. Онзи с бухалката облещи изненадано очи.

Дион изкрещя:

- Леле! Леле!

Джо скочи върху спирачката и съединителя. Превключи от задна на първа, но въпреки това се удариха в лампата. Ударът не бе силен, а унизителен. До края на живота си селяндурът с тирантите щеше да разправя на жената и приятелите как е уп­лашил трима въоръжени бандити толкова здраво, че потеглили паникьосано назад, за да избягат от него.