Деннис Лихэйн - Те живеят в нощта

Стрелбата изглеждаше напълно в стила на Дион. Така се биеше той - фрасваше противника в корема, така че онзи да се превие, и после го удряше в главата, докато не изпадне в безсъзнание. Доколкото Джо знаеше, Дион досега не бе уби­вал човек, но на няколко пъти бе стигал на косъм, а и мразеше ченгета.

Следователите тепърва щяха да идентифицират заподозре­ните, поне публично. Двама от тях описваха като „яки“, „с чуждестранен произход и мирис“, а третият - вероятно също чужденец - бил прострелян в лицето. Джо се огледа в огледа­лото за обратно виждане. На практика като че ли бе вярно - ухото е част от лицето. Или, поне в неговия случай, беше част от лицето.

Макар още никой да не знаеше имената им, художник от по­лицейския участък в Питсфийлд им бе направил портрети. Тъй че повечето вестници бяха публикували снимки на тримата мъртви полицаи в долната половина на страницата, а на челно място най-отгоре стояха отпечатани скицирани портрети на Дион, Паоло и Джо. Челюстите на Дион и Паоло бяха по-ши­роки, отколкото бяха в действителност, и Джо би попитал Ема дали неговото лице наистина изглежда толкова слабо и вълчо на живо, но с изключение на това приликата бе очевидна.

Бяха обявени за издирване в четири щата. Пишеше, че са проведени консултации с ФБР и вероятно то също се е включи­ло в издирването.

Баща му сигурно вече бе видял вестниците. Неговият баща - Томас Кофлин, заместник-директор на Бостънската полиция.

Синът му - съучастник в убийство на полицаи.

Откакто майката на Джо почина преди две години, баща му работеше до пълно изтощение по шест дни седмично. Сега, ко­гато синът му бе обявен за издирване, несъмнено бе поискал да донесат кушетка в кабинета му и вероятно нямаше да се прибе­ре у дома, докато разследването не приключи.

Родният дом на Джо бе четириетажна градска къща - впечат­ляваща постройка с тухлена фасада, чиито средни стаи гледаха към улицата и можеха да се похвалят с изпъкнали еркерни про­зорци. Къща с махагонови стълбища, плъзгащи се врати и по­дове, настлани с паркет, шест спални, две бани с вътрешна ка­нализация и трапезария с размерите на тронна зала в англий­ски замък.

Когато веднъж една жена го попита как може, след като е израснал в такъв великолепен дом и произхожда от толкова Добро семейство, да е станал гангстер, отговорът на Джо съдържаше две подточки: а) не е станал гангстер, а човек извън закона; б) бе израснал във великолепна къща, а не във велико­лепен дом.

ДЖО ВЛЕЗЕ В КЪЩАТА на баща си. От телефона в кухнята се обади в апартамента на семейство Гулд, но никой не вдигна.

Торбата, която носеше със себе си, имаше шейсет и две хиляди долара. Дори разделени на три, бяха достатъчни за пестелив човек да изкара десет, може би петнайсет години. Джо не бе от пестеливите, затова прецени, че на него ще са му достатъчни за четири нормални години. Но ако бягаше, щяха да му стигнат за 1 година и половина. Не повече. Дотогава щеше да е измислил нещо. В това го биваше най-много - да импровизира.

„Несъмнено“, обади се глас, който подозрително наподобя­ваше гласа на по-големия му брат, „дотук всичко мина като по вода“. Позвъни в кръчмата на Бобо, но и там никой не вдигна. Тогава си спомни, че Ема е на откриването на хотела в 6 ч. тази вечер. Джо извади джобния си часовник: четири без десет.

Трябваше да убие два часа в град, където го издирваха, за да го линчуват.

Прекалено много време, за да се мотае навън. За тези два часа щяха да са научили името, адреса му и да са съставили списък с партньорите му и местата, които посещава. Щяха да са затворили всички гари и автогари, дори в отдалечените села, и да са поставили блокади по всички пътища.

Но блокадите бяха нож с две остриета. Те пречеха да се влезе в града, като се предполагаше, че Джо е извън него. Никой не би предположил, че е тук и възнамерява да се измъкне навън. А нямаше да предположат, защото само най-тъпият престъпник би рискувал да се върне в родния си град, след като е извършил най-тежкото престъпление в региона за последните пет-шест години.

Което означаваше, че Джо е най-тъпият престъпник на света.

Или най-умният. Защото единственото място, където в мо­мента не го търсеха, бе под носа им.

Или поне това се опитваше да си внуши.

Онова, което все още можеше да направи - което трябваше да направи още в Питсфийлд, - бе да изчезне. Не след два часа, а веднага. Не да чака жена, която можеше и да откаже да тръгне с него при дадените обстоятелства. Просто да замине само с ризата на гърба си и с торба пари в ръка. Наистина, наблюдаваха всички пътища. Същото важеше и за влаковете и автобу­сите. И дори да успееше да стигне до фермите на югозапад от града и да открадне кон, нямаше да постигне нищо, защото не умееше да язди.