Деннис Лихэйн - Те живеят в нощта

Обикаля из кабинета около минута и го обходи с поглед за последен път. Опитът да се срещне с Ема на събитие, на което щяха да присъстват почти всички видни личности в града и на което гостите щяха да пристигат с лимузини, а достъпът бе само с покани, щеше да е върхът на лудостта. В хладния кабинет като че ли частица от прагматизма на баща му, колкото и безмилостен да беше, най-накрая се просмука в него. Джо трябва­ше да вземе онова, което боговете се бяха смилили да му дадат - изход от града, в който го очакваха да влезе. Нямаше и време. Трябваше да излезе от къщата, да скочи в крадения додж и да отпраши на север, сякаш пътят под краката му гори.

Той погледна през прозореца към падащия върху мократа Кей Стрийт пролетен здрач и си напомни, че Ема го обича и ще го чака.

НА УЛИЦАТА ДЖО СЕДНА в доджа и се взря в родния си дом, в къщата, в която се бе превърнал в мъж. По стандартите на бостънските ирландци бе израснал в лукс. Никога не си бе лягал гладен, никога не бе усещал асфалта през изтърканите подметки на обувките си. Получи образование - първо при монахините, а после при йезуитите, докато не напусна училище в единайсети клас. В сравнение с повечето хора, които срещаше във връзка с работата си, Джо бе отраснал в охолство.

Но в центъра на всичко това имаше дупка, голямо отчуждение между Джо и родителите му, което отразяваше отчуждението между майка му и баща му, и майка му и света като цяло. Родителите му бяха водили война преди той да се роди, война, която завършила с толкова крехък мир, че да се признае съще­ствуването му, щеше да го разбие на пух и прах, тъй че никой не повдигаше този въпрос. Но бойното поле винаги стоеше между двамата; тя - от своята страна, той - от неговата. А Джо стоеше по средата, в окопите, в обгорената пръст. Дупката в центъра на дома му бе дупка в същността на родителите му, а един ден тя си проби път и до дъното на душата на Джо. Имаше един период от няколко години през детството му, когато той се надяваше, че нещата ще се оправят. Но вече не помнеше защо е мислил така. Никога не ставаше така, както искаш; нещата npoсто бяха такива, каквито са - това бе простичката истина, исти­на, която не се променя само защото на теб ти се иска.

Джо спря на автогара „Източно крайбрежие“ на Сейнт Джеймс Стрийт - малка жълта тухлена сграда, заобиколена от много по-високи постройки - и прецени, че ако тук има полицаи, които го търсят, те ще са при автобусните терминали от северната страна на сградата, а не при шкафчетата в югозапад­ния й ъгъл.

Той се промъкна през вратата за изход и мигновено се сля с тълпата в натоварения следобеден час. Остави вълната от хора да го понесе, без да задминава никого, без да си проправя път. И поне веднъж в живота си не бе недоволен от ниския си ръст. Щом потъна сред блъсканицата, той бе просто поредната гла­ва, която се подаваше измежду множеството други. Преброи две ченгета до вратите за терминалите и едно сред тълпата на двайсетина метра от него.

Измъкна се от потока забързани хора в тихия кът с шкафче­тата за багаж. Тук, само поради факта, че бе сам, щеше да е най- лесно да го забележат. Вече бе отделил три хиляди долара от парите в торбата и ги бе завързал в пачка. В дясната си ръка държеше ключа за шкафче 217, а в лявата - торбата. В шкафче­то имаше 7435 долара, дванайсет джобни часовника и тринай­сет ръчни часовника, две сребърни щипки за пари, златна игла за вратовръзка и разнообразни дамски бижута, които така и не бе продал, защото подозираше, че изкупвачите на крадени пред­мети ще се опитват да го оскубят. Приближи се до шкафчето със спокойна крачка, вдигна дясната си ръка, която трепереше едва забележимо, и го отвори.

Зад него някой каза:

- Ей, ти!

Джо продължи да гледа право напред. Треперенето на ръката му прерасна в неконтролируем спазъм, докато отваряше по- широко вратата на шкафчето.

- Хей, на теб говоря.

Джо пъхна торбата в шкафа и затвори вратата.

- Ей, ти!

Джо завъртя ключа, извади го и го прибра в джоба си.

- На теб говоря!

Джо се обърна, като си представи ченгето, което го чакаше с изваден пистолет, вероятно младо, вероятно стреснато...

На пода до кофа за боклук седеше някакъв пияница. Кожа и кости, зачервени очи, червени бузи, жилав. Той вирна брадичка към Джо.

- Ти пък какво зяпаш?

Смехът се изплъзна от гърлото на Джо като лай. Той бръкна в джоба си и извади десетдоларова банкнота. Спря и я подаде на стария пияница.

- Гледам теб, татенце. Гледам теб.