Деннис Лихэйн - Те живеят в нощта

Занесе старите си дрехи и бутилката ром в кабинета на баща си на долния етаж. Дори сега, да прекрачи прага на тази стая в отсъствието на баща си му се струваше като светотатство. Спря на вратата и се вслуша в звуците на къщата - пукането на желез­ните радиатори, цъкането на стрелките на големия стенен часов­ник в коридора тъкмо преди да ударят 4 ч. Макар да бе убеден, че къщата е празна, имаше чувството, че го наблюдават.

В мига, в който часовникът удари, Джо влезе в кабинета. Бюрото бе разположено пред високите еркерни прозорци с изглед към улицата. Представляваше масивна резбована вик- торианска мебел, изработена в Дъблин в средата на миналия век. От онези бюра, които нито един фермерски син от бедняш­кия квартал на Клонакилти не би се и надявал да краси дома му. Същото можеше да се каже и за скрина под прозореца, персийския килим, плътните кехлибарени завеси, каните „Уотърфорд“, Дъбовата библиотека и подвързаните с кожа книги, които баща му не си правеше труда да чете, бронзовите корнизи, старинни- кресла и дивана, кутията за пури от орехово дърво.

Джо отвори едно от шкафчетата под библиотеката и клекна пред сейфа зад вратичката. Набра комбинацията - 3-12-10 - I рождените месеци на Джо и двамата му братя, - и отвори сей­фа. В него се съхраняваха някои от бижутата на майка му, пет­стотин долара в брой, нотариалният акт за къщата, актовете за раждане на родителите му, купчина документи, които нямаше смисъл да преглежда, и малко над хиляда долара в ценни книжа. Джо извади всичко на пода вдясно от сейфа. В дъното на касата имаше стена, изработена от същата дебела стомана като останалата част от сейфа. Той я свали, като притисна силно палци в горните й ъгли и я остави на пода на първия сейф, за да набере комбинацията за втория.

Този код бе много по-труден. Изпробва рождените дни на цялото семейство, но не успя да го отвори. Опита с номерата на участъците, в които баща му бе работил през годините. Пак нищо. Когато си спомни как понякога баща му обичаше да казва, че късметът, злощастието и смъртта идват на тройки, опита всички комбинации с това число. Не му провървя. Джо бе започнал да разучава комбинациите за касата още на четиринайсет години. Един ден, когато бе седемнайсетгодишен, бе забелязал част от кореспонденцията на баща си на бюрото - писмо до приятел, издигнал се до началник на по- жарната в Люистън, Мейн. Писмото бе напечатано на маши­ната „Ъндърууд“ и изпъстрено с лъжи, виещи се като панделки - „С Елън сме благословени, влюбени сме както в деня, в който се запознахме...“, „Ейдън се възстанови напълно след онези мрачни събития...“, „Конър преодолява забележително добре слабостта си...“ и „Изглежда Джоузеф ще постъпи в Бостънския колеж през есента. Разправя, че мисли да се зани­мава с търговия на ценни книжа...“. Под всички тези глупости се бе подписал: „Искрено твой, ТКК.“ Подписваше се така навсякъде. Никога не изписваше цялото си име, сякаш това някак си щеше да го компрометира.

ТКК.

Томас Ксавие Кофлин.

ТКК.

19-11-11.

Джо набра числата и вторият сейф се отвори с рязко изщрак- ване на пантите.

Беше дълбок около шейсет сантиметра, а четирийсет и пет от тях бяха заети от пари. Пачки, пристегнати с червени гуме­ни ленти, натрупани като тухли. Някои от банкнотите бяха влез­ли в сейфа още преди Джо да се роди, а други вероятно бяха поставени едва миналата седмица. Възнаграждения, подкупи и рушвети, събирани цял живот. Баща му - стожерът на проспе- риращия град, на американската Атина, на Центъра на вселе­ната - бе по-голям престъпник, отколкото Джо някога би си и помислил да стане. Защото Джо така и не измисли начин да показва различни лица пред света, докато баща му разполага­ше с толкова много лица, че въпросът бе кое от тях е истинско­то и кои са фалшивите.

Ако сега опразнеше сейфа, щеше да разполага с достатъчно пари, за да се укрива десет години. Или, ако избягаше достатъчно далеч, че да спрат да го търсят, би могъл да си плати и да влезе в бизнеса с рафинирането на захар и/или дестилирането на ме­ласа, да стане крал на контрабандата в рамките на три години и до края на дните си да не се притеснява за покрив над главата си и храна.

Но Джо не искаше парите на баща си. Открадна дрехите му, защото мисълта да напусне града облечен като стария проклет­ник му хареса, но по-скоро би си счупил ръцете, отколкото да похарчи с тях парите на баща си.

Той постави прилежно сгънатите дрехи и калните обувки върху мръсните пари на баща си. Замисли се дали да не остави бележка, но не му хрумна какво да напише, затова затвори вра­чката и завъртя шайбата. Върна фалшивата стена на първия сейф и заключи и него.