Деннис Лихэйн - Те живеят в нощта

С напредването на арията тоновете станаха още по-високи, по-дълги и Джо си представи гласа й като черен, безбрежен, безкраен океан. Огледа мъжете в смокинги около себе си и же­ните с блещукаща тафта, копринени наметки и дантелени лен­ти на челата, и шампанското, сипещо се от фонтана в центъра на залата. Разпозна един съдия, кмета Кърли, губернатор Фулър и още един играч на „Ред Сокс“ - Бейби Дол Джейкъбсън. Край едно от пианата зърна Констанс Флагстед, местна театрална звезда, да флиртува с Айра Бъмтрот, известен с многобройни­те си познати в светските кръгове. Някои хора се смееха, други така се стараеха да изглеждат достопочтени, че бе смешно. Джо видя сурови мъже с извити бакенбарди и съсухрени матрони с поли с формата на църковни камбани. Видя наследници на ста­ри бостънски фамилии, аристократи и представителки на Дъще­рите на Американската революция. Забеляза производители на нелегален алкохол и техните адвокати, и дори тенисиста Рори Джохансен, който миналата година стигна до полуфинала на Уимбълдън, където бе победен от французина Анри Коше. Видя интелектуалци с очила, които поглеждаха крадешком към фри­волни момичета с ограничени умения да водят разговор, но с блеснали очи и зашеметяващи крака... и всички те скоро щяха а изчезнат от този свят. След петдесет години някой щеше да види снимка от тази вечер и повечето от хората в залата щяха да са мъртви, а останалите - на път.

Когато Флорънс Феръл приключи арията, Джо вдигна очи към мецанина и видя Албърт Уайт. Застанала чинно зад дясно- то му рамо, беше съпругата му - жена на средна възраст, слаба като клечка, без грам от обилното тегло на благоденстваща ма- трона. Най-голямото нещо в нея бяха очите, които се забеляз­ваха дори от мястото, на което стоеше Джо. Изпъкваха треска­во, дори когато се усмихна на нещо, което Албърт каза на кис­кащия се кмет Кърли, качил се горе с чаша скоч в ръка.

Джо плъзна поглед по балкона и на няколко метра от тях за­беляза Ема. Тя бе облечена в сребриста дълга рокля и стоеше сред тълпата край парапета от ковано желязо с чаша шампан­ско в лявата ръка. На тази светлина кожата й белееше като ала­бастър и тя изглеждаше посърнала и самотна, потънала в ня­каква нейна си скръб. Така ли изглеждаше, когато не знаеше, че той я гледа? Дали таеше в сърцето си някаква неописуема загу­ба? За миг Джо се уплаши, че тя може да скочи от балкона, но тогава скръбното й изражение премина в усмивка. И изведнъж той разбра на какво се дължеше скръбта по лицето й: бе си мислила, че повече никога няма да го види.

Усмивката й стана по-широка и тя я прикри с ръка. Със същата ръка, с която държеше шампанското, поради което чашата се наклони и няколко капки от питието капнаха в тълпата долу. Едра жена избърса чело и примигна няколко пъти с дясното око.

Ема се наведе през парапета и кимна с глава към стълбите в неговия край на фоайето. Джо кимна. Тя се отдалечи от пара­пета.

Изгуби я сред множеството на балкона, докато си проправя­ше път сред хората долу. Бе забелязал, че повечето репортери на мецанина носеха шапките си килнати назад, а вратовръзки­те - кривнати на една страна. Затова и той побутна шапка на­зад и разхлаби вратовръзката си, докато се промушваше през последните групи хора и стигна до стълбите.

Към него се спусна полицай Доналд Белински, призрак, на­дигнал се неизвестно как от дъното на езерото, остъргал изго­ряла плът от костите си - и сега тичаше надолу по стълбите към Джо, - същата руса коса, същата изпъстрена с петна кожа, същите нелепо червени устни и светли очи. Не, този мъж бе по-едър, а русата коса вече бе започнала да оредява и клонеше по-скоро към червеникав нюанс, отколкото към чисто русо. А и макар Джо да бе видял Белински само легнал по гръб, бе убе­ден, че полицаят е по-висок от този човек. И вероятно е мири­шел по-добре, защото от този лъхна мирис на лук, когато се разминаха по стълбите и мъжът го изгледа с присвити очи. Той отметна кичур мазна червеникаворуса коса от челото си, а в свободната си ръка носеше шапка с карта от Бостън Екзаминър, затъкната в лентата. Джо му препречи пътя в последния мо­мент и мъжът за малко да изпусне шапката.

Джо рече:

- Извинете.

Мъжът отвърна:

- Аз се извинявам.

Но Джо усети погледа му върху себе си, докато бързо изкач­ваше стълбите, удивен от собствената си глупост не само да погледне някого в очите, а да погледне в очите репортер.

Мъжът се провикна след него:

- Извинете, изпуснахте нещо.

Джо обаче не беше изпуснал нищо. Той продължи нагоре и на пътя му излезе вече подпийнала групичка - една жена се бе провесила на раменете на друга като хлабав халат. Джо мина между тях, без да се обръща назад, вперил очи право напред.