Деннис Лихэйн - Те живеят в нощта

- Там има пари.

- Знам какво има и не ги искам.

Ема се опита да му подаде ключа, но той вдигна ръката си високо.

- Пази го.

- Не. Ще похарчим тези пари заедно. Идвам с теб. С теб съм, Джо. Вземи ключа.

Тя отново се опита да му го даде, но в този миг стигнаха мазето.

Прозорчето на вратата беше черно, защото по някаква при­чина лампите не светеха.

Не, не бяха угасени по „някаква“ причина, осъзна Джо. Има­ше само една възможна причина.

Посегна към ръчката, но в този миг решетката се отвори ряз­ко от външната страна и Брендън Лумис го сграбчи за вра­товръзката и го извлече от асансьора. Той извади пистолета от колана на кръста му и го хвърли в тъмното на циментовия под. После заудря Джо в лицето и главата. Ударите бяха толкова много, че Джо им изгуби бройката, а всичко се случваше така бързо, че Джо едва успя да вдигне ръце.

В следващия миг той протегна ръка назад към Ема, въобра­зил си, че някак си може да я защити. Но Брендън Лумис има­ше юмрук като касапски чук. Всеки път, когато удареше Джо по главата - бум, бум, бум - мозъкът му изключваше и пред очите ми избухваше бяла светлина. Той примижа сред белота­та, без да успее да съсредоточи поглед върху нищо. Чу как носът му се чупи и после - бум, бум, бум - Лумис го удари още три пъти на същото място.

Когато Лумис пусна вратовръзката му, Джо падна на колене на циментовия под. Чу поредица от равномерни капвания като от протекли водни кранчета, но когато отвори очи, видя, че по пода се стича собствената му кръв на капки с размера на десет- центови монети, които бързо се сливаха в амеби, а амебите прерастваха в локвички. Джо обърна глава, за да види дали по някакъв невероятен начин Ема не се е възползвала от боя, кой­то му хвърлиха, за да затръшне вратата на асансьора и да избя­га, но асансьорът го нямаше на мястото, на което беше, или пък Джо не бе там, където се намираше асансьорът, защото видя само циментова стена.

В този миг Брендън Лумис го ритна в корема достатъчно силно, че да го вдигне от пода. Когато Джо се приземи в ембри­онална поза, не успя да си поеме дъх. Опитваше се отчаяно да вдиша, но до дробовете му не достигаше нищо. Опита се да се изправи на колене, но краката не го удържаха. Надигна се на лакти за да отдели гърди от цимента и като риба на сухо започва да отваря уста, за да всмуче поне малко въздух, но видя гърдите си като черен камък без отвори, без процепи, нищо, освен камък, без място за каквото и да било друго, защото не можеше да вдиша, по дяволите.

Дъхът си проправяше път нагоре през хранопровода като ба- лонче през писалка, стискаше сърцето му, смазваше дробовете му, затваряше гърлото му, но тогава най-накрая мина мъчител­но покрай сливиците и излезе от устата му. Остави след себе си свистене и няколко задавени вдишвания, но за Джо това бе без значение, защото отново можеше да диша, поне можеше да диша.

Лумис го изрита в чатала отзад.

Джо заби лице в циментовия под, закашля се и като че ли повърна, не бе сигурен, а болката, която го прониза, бе нещо, което досега само си бе представял смътно. Топките му бяха натъпкани в червата; пламъци облизваха стените на стомаха му; сърцето му биеше толкова бързо, че скоро щеше да откаже, просто нямаше друг начин; имаше чувството, че някой е отво­рил черепа му с голи ръце; очите му кървяха. Джо повърна, този път със сигурност повърна, избълва на пода жлъчка и огън. Помисли си, че е приключил, но пак повърна. Падна по гръб и погледна нагоре към Брендън Лумис.

- Изглеждаш - Лумис си запали цигара - окаяно.

Брендън се люлееше от единия край на помещението до дру­гия. Джо си стоеше на едно място, но всичко останало се клате­ше като махало. Брендън погледна надолу към Джо, сложи си чифт черни ръкавици и започна да свива и изправя пръсти, до­като не ги намести добре върху ръцете си. До него се появи Албърт Уайт, качен на същото махало, и двамата сведоха очи към Джо.

Албърт каза:

- Опасявам се, че ще трябва да те използвам за послание.

През кървясали очи Джо погледна Албърт с бялото му официално сако.

- Послание за всички, които си мислят, че могат да прене­брегват думите ми.

Джо се огледа за Ема, но при цялото това люлеене не видя асансьора.

- Посланието няма да е приятно - продължи Албърт Уайт. - И съжалявам за това.

Той клекна до Джо с тъжно, отегчено изражение.

- Майка ми все повтаряше, че за всичко си има причина. Не съм сигурен, че беше права, но знам, че хората често стават такива, каквито трябва да бъдат. Аз си мислех, че трябва да стана полицай, но когато градът ми отне работата, се превърнах в това. И през повечето време никак не ми харесва, Джо. Да ти кажа честно, ненавиждам работата си, но не отричам, че ми иде отръки. Приляга ми. Опасявам се обаче, че на теб ти иде отръ­ки да се дъниш. Трябваше просто да избягаш, но не го направи. И съм убеден, че... погледни ме.