Деннис Лихэйн - Те живеят в нощта

Той се обърна към Лумис.

- Къде е Боунс?

Боунс беше Джулиан Боунс, друг от биячите на Албърт.

- На улицата, чака със запален двигател.

- Да вървим.

Албърт ги поведе към асансьора, отвори решетката и Брендън Лумис натика Джо в кабината.

- Обърни го.

Джо се завъртя и цигарата падна от устата му, когато Лумис го сграбчи за тила и блъсна лицето му в стената. Извиха ръцете му зад гърба. Грубо въже се уви около китките му, а Лумис го стягаше все по-силно с всяко следващо увиване, преди да завърже краищата. Тъй като бе до известна степен експерт по темата, Джо познаваше здравите възли. Можеха да го оставят сам в асансьора чак до април и пак нямаше да успее да се освободи.

Лумис го обърна обратно и дръпна ръчката, а Албърт извади нова цигара от калайдисана табакера, пъхна я между устните на Джо и я запали. На светлината от пламъка на кибритената клечка Джо видя, че на Албърт цялата тази работа не му носи никакво удоволствие, че когато Джо потънеше на дъното на река Мистик с кожена примка около главата и торби с камъни, завързани за глезените, Албърт ще съжалява за цената, която трябва да плати затова, че върти бизнес в мръсен свят.

Поне за тази вечер.

На първия етаж слязоха от асансьора и тръгнаха по празен сервизен коридор. През стените се процеждаха звуците от тържеството - дуелиращите се пиана, духовите инструменти, надути докрай, и звънтящ весел смях.

Стигнаха до вратата в дъното на коридора. В центъра й с прясна жълта боя бе изписано: „Доставки“.

- Ще проверя дали е чисто - каза Лумис и отвори вратата за навън, където мартенската нощ бе станала много по-студена. Ръмеше леко и от железните противопожарни стълби лъхаше мирис на ламарина. Джо усети аромата и на сградата, ухаеща на ново, сякаш прахът от мазилка, който бормашините бяха вдигнали, още се носеше във въздуха.

Албърт се обърна към Джо и оправи вратовръзката му. Об­лиза длани и приглади косата му. Изглеждаше съкрушен.

- Не съм искал, когато порасна, да убивам хора, за да запазя печалбите си, но въпреки това го правя. Няма нощ, в която да съм спал като хората - нито една шибана нощ, Джо. Всеки ден ставам със страх, а вечер полагам глава на възглавницата със същото чувство - той намести яката на Джо. - А ти?

- Какво?

- Искал ли си някога да се занимаваш с нещо друго?

- Не.

Албърт почисти някакъв боклук от рамото на Джо и го хвърли.

- Казах й, че ако те предаде, няма да те убия. Никой друг не вярваше, че си толкова глупав, че да се появиш тази вечер, но аз се застраховах. И тя се съгласи да те доведе при мен, за да те спаси. Или поне така си мислеше. Но и двамата много добре знаем, че трябва да те убия, нали, Джо? - Албърт го гледаше съкрушено с насълзени очи. - Нали така?

Джо кимна.

Албърт също кимна, след което се наведе и прошепна в ухо­то му:

- А след това ще убия и нея.

- Моля?

- Защото и аз я обичах - Албърт повдигна вежди. - И защото единственият начин да обереш играта ми на покер точно през тази сутрин би бил възможен, само ако тя ти е казала.

- Чакай - прекъсна го Джо. - Тя не ми е казвала нищо.

- Да, така ще кажеш - Албърт оправи яката си и приглади ризата си. - Погледни на нещата от друг ъгъл, ако вие, гълъбче­та, наистина сте влюбени, то още тази нощ ще се срещнете в рая.

Албърт заби юмрук в корема на Джо, и още веднъж в слънче­вия сплит. Джо се преви и отново остана без въздух. Дръпна въжето около китките си и се опита да фрасне Албърт с глава, но Албърт просто го зашлеви и отвори вратата към уличката.

Той сграбчи Джо за косата и го изправи, за да види Джо кола­та, която го чакаше с отворена задна врата, и Джулиан Боунс, застанал до нея. Лумис прекоси уличката, хвана Джо за лакътя и двамата го извлякоха през прага. Джо надуши постелките за крака на задната седалка. Усети мириса на мръсотия и изцапа­ни с моторно масло парцали.

Тъкмо когато се канеха да го напъхат в колата, го пуснаха. Джо падна на колене на паважа и чу Албърт да вика:

- Тръгвайте! Тръгвайте!

Стъпките им затрополиха по паветата. Сигурно вече го бяха застреляли в тила, защото от небето се спуснаха лъчи светлина.

Лицето му се обагри в бяло, а сградите от двете страни на уличката избухнаха в синьо и червено, свистяха гуми, някой крещеше през мегафон, друг стреля, после се чу нов изстрел.

Някакъв мъж се приближи през бялата светлина към Джо - стегнат и уверен мъж, мъж, който носеше властта си като роди­лен белег.

Баща му.

От бялата светлина зад него излязоха още мъже и скоро Джо бе обкръжен от десетина полицаи от бостънската полиция.